— Всяко място е като другите — отговори мъжът и без да гледа, с движение на истински професионалист, вкара ножа обратно в дългата ножница.
„Какво има в него, което ми изглежда толкова познато? — питаше се Джейкъб. — Очевидно никога преди не съм го виждал — самата мисъл за такава възможност е направо нелепа!“ Въпреки това той изпитваше непонятното, но дълбоко и спокойно чувство на близост помежду им.
— Интересно — прошепна Джейкъб.
Мъжът седна на столче между нагънатите драперии — едва сега Джейкъб видя стичащата се на пода кръв и осъзна, че той прави това по необходимост. Беше превързал раната си с бял памучен парцал, пристегнат през гърдите му и прокаран под лявата му мишница.
Втора, значително по-дълга ножница лежеше в краката му, идентична по украса на по-малката; ръбовете й проблясваха матово с лакираната си повърхност, а от края й стърчеше посребрената дръжка на явно употребяван меч. Мъжът внимателно постави ножницата с ножа до тази с меча и ги нагласи под ъгъл една спрямо друга.
— Дай-шо — каза той. — Голям и малък.
— Голям и малък?
— Катана, вакизаши — поясни непознатият, посочвайки първо меча, после ножа.
— Разбирам.
— Казва се Кусанаги. — Мъжът енергично се пресегна и взе меча. — Косата.
— Какво означава това?
— Легендата разказва, че е принадлежал на Сусаноо — бога на гръмотевицата. Той изковал меча със светкавица, откъсната от върха на планината. Един ден Сусаноо отишъл на лов и оставил меча вкъщи, но той се разгневил и отрязал всяко дърво и всяко стръкче трева на острова. В Япония и без това има малко дървета… — Той млъкна, затвори очи и пребледня от болката, която го прониза.
— Значи този меч може сам да се движи, така ли? — попита Джейкъб.
Мъжът кимна, спазъмът отминаваше.
— Това не е никак малко за меч!
— Хоноки — каза мъжът и прекара ръка по лъскавата ножница. — Твърда… издялана от последното дърво, посечено от меча. Саме — рибешка кожа от кита, който Сусаноо убил; хабуки — яката, която пази острието да не се трие в ножницата. Този клин заключва острието за дръжката, бамбуков е — мекуги. Металните гвоздеи върху клина… менуки.
По челото на мъжа се стичаше пот, пръстите му трепереха. „Той рецитира този поменик като средство за медитация — осъзна Джейкъб, — за да остане буден, в съзнание. Може би и за да остане жив.“
— Това какво е? — попита го той, посочвайки ефеса.
— Кашира.
— А това? — И той посочи плочката, опряна в ножницата.
— Цуба. Отделя острието от дръжката.
Мъжът изтегли меча на няколко сантиметра, за да покаже на Джейкъб цуба — няколко изрязани в елиптична форма пластинки, споени една с друга, образуващи протектор с дебелина половин пръст, покрит с окислена червена патина. Видимата му страна бе изящно гравирана с две настръхнали птици, всяка забила клюн в опашното оперение на другата: едната издигаща се, а другата спускаща се в стилизирани огнени езици.
— Това е птицата Феникс! — ахна Джейкъб, смаян да открие толкова тънко майсторство върху едно предназначено да сее смърт оръжие.
— Финикс — изрече мъжът. — Име на град. — И той наклони острието в посоката, от която бяха дошли.
Не му липсваше чувство за ирония, отбеляза си Джейкъб. Зад тези очи имаше много повече, отколкото човек би допуснал.
— Който ще се издигне и отново ще падне в пепелта — допълни Джейкъб.
— Дълъг път. — Мъжът сви рамене, явно намеквайки за своето състояние. После остави меча до неговия събрат и мъчително пое въздух.
— Лошо ли си ранен, приятелю?
— Огнестрелна рана. В гърба, под лявото рамо.
— Ще ми дадеш ли да я видя?
— Лекар ли си?
— Следващото най-добро нещо — свещеник.
Погледът на мъжа просветна, но веждите му се свиха в съмнение.
— Свещеник? Ти?
— Защо ме гледаш така странно?
— Не приличаш на свещеник.
— Свещеник, равин — каква е разликата? — попита в отговор Джейкъб, помагайки на мъжа да свали куртката от раменете си. — А ти къде си се научил да говориш английски толкова добре?
— От един свещеник… той беше католик.
— Е, добре… има всякакви свещеници.