Току-що приключих със сутрешната си кореспонденция: писма до Луиз, бележки и подаръци за децата (кукли на Марта Уошингтън за Мери, чудесен комплект оловни войници за Кингсли — сега той може да разиграе наново цялата американска революция и да пренапише за себе си историята, както пожелае). Във вчерашната телеграма от Луиз няма нито дума за здравето й — това, разбира се, е напълно неоснователно и ме кара да си мисля най-лошото.
Ню Йорк Сити щеше да ме довърши — само още ден-два и това щеше да бъде краят ми. Какъв бесен ритъм на живот! Удивлявам се, че жителите му не рухват където им падне, когато се стъмни, и не остават да спят мъртвешки сън, без да помръднат. Никога досега не бях посещавал град, чиито жители да са толкова уверени, човек би казал дори арогантни, когато стане дума за собствената им значимост. Не знам, може този град наистина да се подготвя за бъдещото си величие, но те не ти дават възможност макар и за миг да забравиш това.
Две наблюдения: всеки, с когото се разминаваш на улицата, изглежда погълнат от бейзбола — местна игра, явно развила се на базата на крикета, чиято доста неясна цел никой не е в състояние да предаде със средствата на обикновената реч. Професионалният им „сезон“ току-що приключи със спектакъл, който те скромно величаят като „Световните серии“ и това е добре, защото в противен случай сигурно щях да взема участие в едно от тези състезания, та макар и само за да си изясня противоречивата и замъгляваща съзнанието система от правила, в която ентусиастите изгарят от желание да посветят несведущите. Второто: в сърцето на квартала, известен тук като Гринич Вилидж — един от най-рано заселените райони на града — се намира Уошингтън Скуеър, на чийто вход е издигнат чудесен паметник на един от бащите на нацията; всичко е така потънало в зеленина, а мястото е истински оазис на спокойствие и тишина — да не повярваш, че този огромен забързан град е могъл да създаде нещо толкова умиротворено. За себе си знам, че ако Холмс бе имал шанс да се озове в Америка, на Уошингтън Скуеър щеше много да му хареса.
Представляваме доста необикновена група: Лайънъл Стърн спи в едно купе с Престо, махараджата на Берар — съдбата наистина може да вкара в леглото ти странни хора — Инес и аз сме се наблъскали в съседното; Джек е сам — той не се разделя от куфарчето, което му даде Едисон, но все още никому не е разкрил съдържанието му. Нещастният Пепърман, притиснал до гърдите си телеграми и обяви във вестниците, продължава да вярва, че пътува само с братята Дойл, и е готов всеки миг да ме погледне като ранено животно, когато трябва да наруша уединението му, което често ще се налага по време на това пътешествие. Боже опази майорът да се досети за истинската цел на нашата мисия — тогава вече постоянното му безпокойство може да избухне в нещо невъобразимо.
В „Панаирния експрес“
Преди да стигне до Олбани, влакът се раздели с Хъдсън и започна да си проправя път на запад, в резултат на което на мястото на реката се появи непоколебимото присъствие на канала Ери. Привечер минаха покрай град Бъфало, който се изниза пред прозореца покрай масата на Пепърман, отрупана с все още кървящи пържоли и купчини картофено пюре. Майорът направи неуспешен опит да събуди в тях приключенски дух, подмятайки: „Вижте — ето езерото Онтарио, едно от петте големи езера; обзалагам се, че никога преди не сте виждали нещо толкова голямо!“ и други фрази в този стил, но за пореден път бе озадачен и обезкуражен от вежливите хладни отговори на братята Дойл.
Те от време на време разменяха по някой поглед със спътниците си, седнали на съседните маси — Стърн и Престо заедно, Джек — отново сам. Майорът нищо не забелязваше и търсеше утеха в допълнителна порция ягодов кейк — нов за Дойл сладкиш, станал повод за най-ентусиазираната му забележка, повдигнала духа на Пепърман за кратко, колкото отново да спадне до нулата малко по-късно, когато братята вежливо отклониха поканата му да изиграят няколко ръце вист в неговото купе.