Дойл се опита да изтрие всякакъв намек за емоция от гласа си, отлично съзнавайки, че в този момент не съществува начин, по който би могъл да докосне душата на този човек.
— И как се озова в… това място?
— О-о, интересуват те фактите, така ли? Да, винаги са те интересували фактите… добре, защо да не ги получиш? Няма да ти спестя нито една подробност. Ще можеш да ги използваш като тухли и да си построиш стена, зад която да се скриеш, можеш и да ги включиш в някое от малките си разказчета. Между другото, не съм ги чел, но подразбрах, че си ме използвал като прототип на своя скъп детектив.
— В известен смисъл това е истина — призна Дойл, овладявайки неочаквания пристъп на гняв.
Джек пак се наклони напред и с почти приятелска усмивка прошепна:
— Тогава чуй съвета ми, приятелю: не влагай нито троха от това, което ще чуеш, в своите герои. На хората няма да им хареса нито дума от него — липсва му сантименталност, отсъства всякаква топлина, да не говорим за щастливия развой на събитията. Защото ти добре знаеш печелившата рецепта: лъжи, позлатени и поставени в рамки и окачени като в зала с огледала. Спести им истината, иначе ще убиеш кокошката, която снася златни яйца.
Джек горчиво се засмя. Дойл усети, че вътрешно изстива: колко неща трябваше да понесе, а сега и този удар по достойнството му. Беше ли наистина необходимо да се подлага на тези унижения? Какво бе доловил в съзнанието на този човек, което го караше да вярва, че неприятностите си заслужават? Онзи Джек, комуто се бе възхищавал в миналото, сега бе изчезнал: човекът пред него му изглеждаше като абсолютен непознат, не, по-скоро беше копие на лудия си брат, доколкото Дойл си спомняше за него. На всичко отгоре, ако можеше да се вярва на движещите се картинки на Едисон, и Аликзандър Спаркс по някакъв начин бе оцелял след падането във водопада. Две разкъсани души, прокълнати с неизкупимост на греховете… колко дълбоки са кръвните връзки наистина! Това вече не го засягаше… колко лесно бе да се обърне и да ги остави и двамата да се пържат всеки в своя собствен ад.
Но в този момент той усети някакво необяснимо дълбоко чувство на отговорност: ако който и да било от двамата представляваше опасност за другите хора, за обикновената човешка почтеност, Дойл бе длъжен да продължи по избрания път и да преглътне всеки удар по гордостта си. Те не знаеха с какви запаси от вяра и сила разполага и докато не се убедеше в обратното, той щеше да продължи да смята, че вътрешните му ресурси са достатъчно, за да се изправи срещу тъмнината в душата на Джек Спаркс. Дойл се стегна и извика на помощ тези ресурси… може би имаше някакъв шанс да помогне на Джек да намери изкупление. Но първо му трябваше още информация.
— Явно и двамата сте оцелели след падането във водопада — подметна той някак между другото, за да не му даде повод да се заяжда. — Защо не започнеш оттам?
Джек се усмихна на спомена, сякаш той му бе приятен.
— Какво падане беше само! Безкрайно като полет или като сън. Бяхме се вкопчили един в друг и се носехме надолу, а скалите профучаваха покрай нас. Сърцето ми изгаряше от чиста омраза… желанието да го убия бе по-силно от всичко друго, което бях изпитвал дотогава… Не го изпуснах до момента, когато се забихме в реката от височина шейсет метра. Смъртта ни изглеждаше неминуема, но с течение на годините водопадът бе издълбал естествено легло в дъното. Аз улучих точно тази вдлъбнатина, но от силата на удара едва не загубих съзнание. Почувствах подводно течение да ме понася нанякъде и да ме подхвърля като лист.
— А брат ти?
— Така и не го видях повече. Дойдох на себе си, заклещен сред камъни, наоколо се бе спуснала непрогледна нощ. Не бих могъл да кажа колко време бе изтекло. Не знам… може би ден, а може би два. Измина известно време, но зрението ми все не можеше да се приспособи и аз не различавах почти нищо покрай себе си — скали от всичките ми страни, никакво небе над главата. Разбрах, че съм се озовал завлечен от подводното течение в пещера. По-късно видях, че планината бе буквално осеяна с такива скални джобове. Лежах на камъните, неспособен да помръдна и все още полузамаян… Обзе ме някакво безразличие, макар цялото ми тяло да бе натъртено и смачкано, въпреки че не чувствах силна болка на някакво определено място. Поне разполагах с много вода, годна за пиене. Накрая започнах да пълзя, после дори се поизправих, решен да определя границите на мястото, където се намирах: беше няколко квадратни метра, колкото малка стая, и можех да стоя полуизправен само в центъра. Светът ми се бе свил до тази пещера. В известен смисъл ми бе уютно. Не е голяма разликата между гробница и утроба… Така че за известно време, преди да ме бе обхванала паниката, се чувствах безкрайно спокоен. Това е любопитно: когато живееш в тъмнина — имам предвид, когато се движиш, заспиваш и се събуждаш в пълен мрак — много се доближаваш до истинската си природа. Вниманието ти не се отклонява от образа в огледалото, от мръсотията под ноктите, от захабеността на ръцете ти. Оставаш сам със себе си, който и да си ти. Чуваш един заповеднически глас да пита отвътре: Кой съм аз? Какъв съм аз? Първите няколко дни в моето усамотените започнаха с тези въпроси. Накрая започнах да подлагам на съмнение всичко. Дори най-основните предположения загубват стойността си, когато осъзнаеш, че всичко, което имаш, всичко, с което разполагаш, е онова, което се намира в съзнанието ти… Бих останал и по-дълго там, но нямах храна. По време на огледа на пещерата бях установил, че тя няма друг изход — трябваше да се върна обратно в реката. Изчаках да си възвърна поне малко силите и скочих обратно. Подводните течения тук не бяха така стремителни, така че можех да плувам доста дълго в различни посоки, но абсолютната тъмнина и невъзможността да изплувам където пожелая, ме караха да се връщам на мястото, където се бях свестил. Нямах представа колко дни са изминали — това за сетен път доказва колко зависимо е чувството ни за време от цикъла ден — нощ, но постепенно силите ми бяха достигнали възможния си връх — все пак не се хранех — и скоро щяха да започнат да угасват. Заложих всичко на един последен опит… Скочих в реката, загребах към дълбокото и не след дълго подминах точката, от която все още бих могъл да се върна. Животът ми в тъмнината бе изострил останалите ми сетива до неподозирана степен и можех да долавям и най-слабите промени в течението, така че се оставих на него — и без това безсмислената съпротива не можеше да ми донесе нищо. Седмиците минаваха една след друга, запасът ми от въздух се изчерпваше и бях на прага да се предам, мислейки си колко приятно ще бъде да махна с ръка на всичко… но в следващия миг видях светлина във водата и извиках на помощ последния си запас сили, които бях съхранил за този миг. Загубих съзнание в момента, в който главата ми се подаде над повърхността. Течението ме понесе към брега. Там и дойдох в съзнание, заплел се в камъша като Моисей. Беше към полунощ и се намирах на един речен завой… Докато идвах на себе си, постепенно осъзнах един необикновен факт: всяка моя грижа, всяко бреме, което бях свикнал да нося до този момент, бяха изчезнали. Помнех с удивителна яснота обстоятелствата, при които бях паднал и… толкова. Това повече не ме вълнуваше. В освободеното място се бе настанила една лекота, някакво чувство на свобода, изтръгване от оковите на гравитацията. Семейството ми… брат ми… личните ми терзания… Чувам мислите ти, Дойл: „Това е заради липсата на кислород — повредил се е мозъкът му“. Вярвай в каквото си щеш, но онова, което ми се случи в онази пещера, може да се сравни само с второ раждане. Беше шанс да започна нов живот. Бях се отървал от мъртвото тегло на Джек Спаркс по същия начин, по който змията хвърля кожата си. Наистина, щом всички смятат този човек за мъртъв — а и как да не го смятат след такова ужасно падане пред очите на толкова много свидетели? — е, защо да не им услужа?… Видях звезди над главата си в нощното небе и за пръв път се вгледах в тях, освободен от бремето на отчаянието, обладан от необикновено чувство на вътрешна обективност, на каквото никога не бях подозирал, че съм способен: камъни, вода, дървета, поляна, луна — виждах всяко нещо такова, каквото е, а не през сянката на вътрешните ми демони. Беше като пълно освобождаване от всякакъв земен ангажимент и от всеки дебнещ ме кошмар. В главата ми проговори глас, който не бях чувал досега: „Оттук — заповяда ми той, — следвай ме!“. Съвсем ясно и спокойно. Обеща ми душевен мир, какъвто не познавах. Послушах го… Вървях цяла нощ, следвайки реката. Не ме вълнуваше накъде вървя — пътят ми бе начертан, всяка крачка от него. Натъкнах се на изоставена колиба, мисля на овчар, пълна с припаси. Останах там, докато имаше храна. Възстанових силите си и един ден вътрешният ми глас ми нареди да се отправя двеста мили на юг, надолу през Доломитските Алпи към Падуа и накрая до Равена на Адриатическо море. Във въздух