— Опиум.
Джек кимна. Вече не гледаше Дойл в очите.
— Отказах се от спринцовката след падането — това беше част от прераждането ми, част от ада, който изживях в онази пещера, когато тялото ми забрави за онзи глад. Отказах се и устоях. Дори докато живеех в Белен, където с това се занимаваха всички и възможностите изобилстваха. Не го направих дори веднъж.
Дойл не се обади, но си помисли: „След всичко, което ми каза, защо толкова държи да повярвам, че ми казва истината за това?“.
— Лулата изгони болката в ръцете ми. Запълни празнотата, която ме разяждаше отвътре. Даде ми топлина, някакво чувство, нещо…
— Не е необходимо да ми обясняваш.
— … лулата се превърна в моя свят, а светът ми се затвори в онази стая. И така три години. Най-прекрасното чувство е когато почувстваш глада и единственото, което трябва да направиш, е да запалиш кибритената клечка. Лекотата, с която това е възможно. Фактът, че винаги ти е подръка. Ако преди бях познал тъмнината, сега бях пропаднал до центъра на Земята. Онзи китаец държеше в леглата нефритови статуетки на богове и демони. Хващаш една от тях в ръцете си след лулата и се втренчваш в нея… усещаш как студеният й блясък прониква дълбоко в теб, усещаш кристални вихрушки да разрешават най-големите мистерии. Понасяш се към места, до които не си се докосвал и в сънищата си. Времето престава да съществува, има го само настоящето, само този момент. Получих от онази лула повече любов, отколкото някое човешко същество някога ми е давало. Това бяха най-щастливите моменти в живота ми.
— Но това е фалшиво… щастие. Не е истинско — възрази Дойл, който за пръв път от началото на разговора не бе в състояние да потисне обхваналата го възбуда.