— Срам ме е… много ме е срам… от нещата, които съм сторил… от онова, в което се превърнах. Като него. Прав си: като него. — Дойл с изумление разбра, че Джек се мрази с омраза много по-силна от тази, която някой би могъл да изпитва към него. — Трябваше да умра, преди всичко това да се случи, трябваше да събера смелостта да сложа край, но… не можах… не можах…
Думите му си пробиваха път през риданията:
— Трябваше да разрежа вените си… да захапя дулото на револвера… но ме беше страх да свърша така. Не можех… страх ме беше да умра… да пропадна в празнота… по-голяма и от тази, в която живеех. Този страх… само заради него съм жив… По-лош съм и от страхливец… от животно… Боже… Боже, помогни ми, моля те, Боже…
Джек се преви и се разплака с такава сила, че сърцето на Дойл щеше да се пръсне. Хълцаше и стенеше и постепенно гневът на Дойл изчезна, той почувства безкрайно съжаление към този човек и си спомни всичко добро, което бе видял в него. Посегна да го докосне, макар Джек да изглеждаше безутешен.
— Джек, недей… Не, Джек…
Когато Дойл най-сетне намери ръката му и я стисна, Джек се напрегна, явно неспособен да понесе още утеха, защото срамът му беше по-голям и от болката. Риданията му заглъхнаха, сякаш понесени от отлив. Той изтръгна ръката си, изправи се, обърна се към стената и скри лице в шепите си. Гърбът му продължаваше да се тресе, докато той търсеше сили да се овладее.
— Прости ми — прошепна той. — Моля те, прости ми!
— Всичко е наред.
Джек поклати глава, после ненадейно отвори вратата и изхвръкна от стаята, без да показва лицето си, без дори да поглежда назад. Дойл незабавно излезе след него в коридора, но Спаркс вече го нямаше и там.
10.
Равинът, изглежда, се бе почувствал зле някъде между Финикс и Уикънбърг, защото около половин час след като старецът бе излязъл уж за да се поразтъпче, във вагона бе дошъл един от носачите и тихо бе помолил Айлин да го последва. Тя се бе върнала след няколко минути и бе поискала бутилка алкохол — Бендиго отказа да й даде своята — после пак бе излязла, без да забравя и несесера си — господи, беше ли възможно някога жена да забрави това?
Когато слязоха от влака на гарата в Уикънбърг, Айлин настоя лично да се погрижи за рави Стърн и предупреди останалите в трупата да не се приближават, понеже не било изключено болестта, свалила стария равин, да се окаже силно заразна — няколко думи, предостатъчни за всеки артист, за да се измете на здравословно разстояние.
Бендиго видя Айлин и някакъв висок слаб мъж в лошо ушит официален черен костюм да помагат на рави Стърн да слезе по стълбите от товарния вагон, където явно бе „почивал“ след онова, което му се бе случило.
Стърн вървеше бавно, с вдървени крака, прегънат на две, почти увиснал в ръцете им, все още с шапка на главата и полузагърнат в одеяло въпреки жестоката обедна горещина; дългата му бяла брада стърчеше над одеялото. Айлин и високият доброволец — доктор, оказал се на влака, според думите на Айлин, макар че ако бе доктор, то къде беше чантата му? — съпроводиха равина до сградата на гарата и го сложиха да легне на кушетката в малката стаичка на касата. Нещо в доктора и в костюма, в който бе облечен, се стори познато на Бендиго, но мислите му се насочиха към административните му грижи преди подсъзнанието да му подскаже какво точно.
Започнаха да разтоварват реквизит и костюми от влака на покритите фургони, които Раймър нае от местната транспортна фирма за последната отсечка от пътуването им — шейсетина мили труднопроходим път. Беше предвидено да нощуват в малка междинна станция с милото име „Каньон на черепа“. Айлин с лекота спечели спора с Бендиго дали рави Стърн да продължи с тях: да, Джейкъб се чувствал достатъчно добре, за да пътува, и, не, ако Бендиго откажел да го вземе, тогава и тя щяла да остане в Уикънбърг. Щом нещата опираха до това дали тя ще вземе, или не участие в представленията в Новото село или Щастливата махала, или както и да наричаха онова място, Бендиго бе съгласен с всичко. Дубльорката й беше тъпа леля, която в никакъв случай не можеше да издържи и половината пиеса, без да изпадне в нервна криза, и понеже турнето им наближаваше края си, Бендиго дори не искаше да мисли за парите, които би трябвало да плати, за да намери заместничка на своята примадона.
Ах, тези актриси! От всичко могат да направят мелодрама! Едно фатално привличане, нанесло удара си с неумолимостта на жълта треска, пустинна катастрофа или както и да се наричаше мистериозната болест, поразила равина. Никога вече, закле се Раймър, никога от сега нататък той нямаше да се остави на милостта на женските измислици. И още по-малко бе склонен да се изложи на подобна опасност, след като се върнеше в Ню Йорк и покореше Бродуей… Опа-а, каква идея!