— Ще опазя тайната ти — успокои го тя.
Джейкъб прекара ръка по гладко обръснатото си лице, изглеждащо поне петнайсет години по-младо след махането на старозаветните бакенбарди, които Айлин грижливо бе залепила на Каназучи.
— Не съм бил без брада от младини. Пуснах си я на шестнайсет години — нали разбираш, това беше задължителна част от религиозната ми подготовка. Забранено ни е да опираме бръснач до кожата си — смята се, че това силно напомня за езическите ритуали, свързани с проливане на кръв.
— Да благодарим на небесата, че не се поряза.
— По-скоро да им благодарим, че не се наложи да се бръсна в този друсащ фургон, защото не искам да си мисля как щях да изглеждам тогава.
— Изглеждаш много симпатичен, Джейкъб. Толкова си красив, че не изключвам след теб през пустинята да се втурне цяла глутница жени.
— Наистина ли? — Той се позамисли над думите й. — Би било интересно изживяване. Кажи ми, как е нашият пациент?
— Почива си.
— Добре. Какво чудесно усещане — да чувстваш въздуха върху кожата си! Всъщност, по-скоро се чувствам гол като новородено бебе. Честно казано, ако се погледна в огледалото, едва ли ще позная лицето си.
Твоето е, помисли си тя. Само твоето, скъпи приятелю.
Мулетата позабавиха ход, явно очаквайки някакви напътствия от юздите.
— Хайде, дий! Мисля, че така се казва, нали? Дий, милички. Дий, кранти. Дий!
Специалният бърз влак, на който пътуваха Кожения Франк и дружината доброволци, стигна в Уикънбърг едва след залез-слънце. Различни формалности от процедурен характер, свързани главно с това кой да бъде машинист на влака, ги забавиха във Финикс с цели четири скъпоценни часа. Благодарение на съблазнителната награда от пет хиляди долара, докато пътуваха из Аризона, групата на преследвачите нарасна на близо четиридесет души и към нея продължаваха да се присламчват възмутени защитници на реда. Не стига това, ами и няколко журналисти се лепнаха за тях като кучешки косми към парцал за забърсване на пода. В резултат простата задача да се разпита персоналът на гара Уикънбърг се превърна в нещо като вавилонското стълпотворение: всички доброволци и журналисти се заеха със собствени разследвания и това продължи, докато Франк не извади полуавтоматичната си карабина „Хенри“ и не стреля във въздуха, за да ги усмири.
Оказа се, че никой от работещите на гарата не бе забелязвал китаец да слиза от влака, пристигнал с „Предпоследната театрална трупа“, но той все още стоеше на мястото си и макар някой да се бе опитал да заличи следите, Франк намери доста кръв на пода на товарния вагон. Това доказателство беше достатъчно, за да продължат преследването нататък, и предостатъчно, за да възпламени ентусиазма на глутницата аматьори, които изгаряха от нетърпение да се понесат на коне към Каньона на черепа, където трупата трябваше да отседне за нощувка.
Вслушвайки се в съвета на Франк, преследвачите се въздържаха да телеграфират до пощата в Каньона на черепа, за да не събудят вредни идеи в нечия глава. Оказа се лесно да убеди спътниците си в необходимостта да действат по-предпазливо: ако Главореза — един ежедневник във Финикс бе лепнал това хвърлящо се на око прозвище на китаеца убиец — бе толкова наблизо, потерята несъмнено би желала цялата слава за залавянето му да бъде нейна и само нейна. Така че след като позираха за няколко възвеличаващи ги снимки, накичени с оръжие и патрондаши, сякаш бяха армията на Панчо Виля, доброволците от хайката се оттеглиха в единствената кръчма на Уикънбърг с намерения за сериозно запиване.
Скоро дискусията в „Маккини“ стигна до общото заключение, че само актьорите са дали убежище на беглеца убиец. Ясно като две и две четири. Можеш ли да имаш доверие на артист? Отговорът е „не“ и всеки го знае, а ако не го знае, то поне го чувства — особено след като Джон Уилкс Бут застреля президента Линкълн, факт, който почти всички от тези доморасли защитници на правдата бяха чували още като деца. Артистите са си лъжци по професия, а пътуващите артисти са най-лошите — бандити, които не знаят друго, освен да крадат и курваруват. Видиш ли ги, заключвай дъщерята и сребърните прибори за хранене. Трябва да има закон срещу тях… и така нататък.
На много места имало такъв закон, хвърли светлина по въпроса в този момент шерифът Томи Бътърфийлд, намесвайки се по обичайния за него педантичен и акуратен начин: при пристигането си актьорите трябвало да уведомяват местната полиция за плановете си. Не, не в Аризона, но тази практика съществувала на много други места.