Не каза много неща, пи вода и сама се изненада, че не изпитва желание да избяга; но не долавяше с нещо да я застрашават. По-скоро обратното: вече бе забелязала Престо и Джек и бе отвърнала на любопитните им погледи със също такъв.
— Как се казвате? — поинтересува се Дойл.
Тя се вгледа в лицето му и след кратка пауза отговори:
— Мери Уилямс. Госпожица.
— Познаваме ли се отпреди, мис Уилямс? — попита я веднага Престо.
Изглежда, тъмнокожият чувстваше същото, което я тормозеше, а изглежда, това се отнасяше и до човека с белия белег. Погледът му се опитваше да проникне в душата й.
— Не.
— Но не ви ли се струва, че се познаваме? — настоя Престо.
Те тримата бяха свързани по някакъв начин. Но знаеха ли те, че това е чрез съня?
— Да — късо отговори тя.
— И каква според вас е причината?
Тя знаеше отговора, но още не беше сигурна следва ли да им го каже.
— Откъде сте, мис Уилямс? — намеси се Дойл.
Тя им каза.
— В такъв случай вие сте индианка.
— Да, от племето дакота.
— Така ли? — изненада се Инес с просветнало лице. — Колко вълнуващо!
Но Дойл му направи знак и Инес се отдръпна.
— Виждали ли сте преди мъжа, който ви нападна? — попита Дойл, влизайки в познатата му роля.
— Следи ме, откакто съм в Чикаго.
— Знаете ли името му? — проговори за пръв път Джек.
— Не, нищо не знам за него.
— Мисля, че трябва да отидете в полицията — заключи Дойл.
— Той не ми стори нищо.
— И все пак те биха могли да ви помогнат…
— Мога и сама да се защитавам. — После, усетила неизречения въпрос, допълни: — Тази нощ направих грешка, защото мислите ми бяха заети с друго. Той ме нападна в единствения момент, когато можеше да успее.
— И също така единственият, от който е имал нужда — напомни й Джек.
— Ако се появи отново, ще го убия. — Тонът й ги убеди, че наистина е способна да го направи.
— И все пак голям късмет е, че сте още жива, мис Уилямс — каза Престо.
Той й показа съдържанието на чантата, която бе намерил в склада. Тя разгледа безстрастно инструментите за обезобразяване. Това, което виждаше, не я изненада — нищо в едноокия синеок бандит не би могло да я изненада — но се съгласи, че наистина бе имала късмет.
— Изхождайки от по-особените обстоятелства, мога ли да ви попитам какво правехте сама в нощта? — продължи с въпросите си Дойл.
— Чаках… някои хора. Те не дойдоха. Разочарованието притъпи бдителността ми. И тогава се появи той.
— Кого чакахте?
Тя премести погледа си от Джек на Престо и обратно.
— Мисля, че чаках тези двама господа.
Въпросните двама господа приеха думите й спокойно, но Дойл, Стърн и Инес се смаяха.
— Казахте, че „мислите“? — бързо я попита Дойл. — На какво основание?
— Остави я да се доизкаже — прекъсна го Джек.
Тази, която върви сама се замисли. После реши: да, беше безопасно да им каже.
— Виждала съм те насън — погледна тя към Джек.
— Лека нощ — прошепна Инес.
— Знаете, че казвам истината. И двамата знаете това. — Тя премести поглед върху Престо. — Знаете за съня.
Джек и Престо внимателно се спогледаха.
— Разкажи ни — предложи й Престо, за да я изпита.
— Черна кула в пустинята. Тунели под земята, олтар в храма на повърхността. Шестима души се събират. Аз съм там. И вие сте там.
— Да — потвърди Джек.
— От земята се надига черен дявол — мъж. Прилича малко на теб — каза тя на Джек, кимвайки за по-убедително.
— Ясно. Аз съм на скоч — въздъхна Дойл и се отправи към барчето.
— И аз — присъедини се към него Лайънъл Стърн.
— За мен двоен — поръча Инес, докато Дойл наливаше.
— И вие сте сънували този сън — продължи индианката. — Видели сте кулата.