Нито едно от тези съображения не можеше да отговори на възловите въпроси: Какъв бе смисълът и целта на този сън? Какво общо имаше той с изчезналите книги?
„Може и да не съм един от избраните — каза си Дойл, — но едно нещо мога да опитам да направя: трябва да намеря отговорите на тези въпроси, за да могат те да изпълнят задачата, за която този сън ги събира…“
Дойл се обърна и погледна Спаркс, който стоеше малко настрани от групата и беше вдигнал глава към кулата.
„И ако не намеря начин да върна Джек към онова, което беше — осъзна той в този момент, — останалите нямат никакъв шанс да се справят.“
На няколко преки западно от Водната кула, точно докато Дойл и останалите изучаваха загадъчната й фасада, Фредерик Шуорцкърк въведе Данте Скръгс в офиса си на петия етаж. Табелката на вратата икономично съобщаваше само името му с една дума след него: „колекционер“. Сградата бе нова, от тези, предназначени само за административни цели. Фредерик бе единственият наемател на етажа, а в този късен час нямаше и следа от живот по другите офиси.
В полутъмния апартамент цареше трескава активност: половин дузина мъже опаковаха книги и документи и ги изнасяха във фоайето. Всички бяха облечени в черно и носеха ръкавици. Стаята, през която се влизаше, беше разчистена от друга мебелировка, с изключение на масивно дъбово бюро в самия й център, върху което се виждаше телеграфен апарат, от който излизаше хартиена лента с току-що прието съобщение, състоящо се от точки и тирета.
— Неотдавна се върнах от презокеанско пътуване — обясни Фредерик. — И както виждате, мистър Скръгс, в момента съм в процес на преместване.
Данте кимна, усмихна се, но не каза нищо. Още докато пътуваха, той бе почувствал, че колкото по-малко въпроси задава на Фредерик, толкова по-добре — този човек излъчваше около себе си атмосфера на увереност и властност, в която Данте се чувстваше тъп като пън, но от друга страна усещаше, че за него се грижат с любов като… като за любимо куче например. Освен това Гласовете му казваха да не се безпокои, уверяваха го, че може да се отпусне и че този човек ще осигури безопасността му. В компанията на Фредерик Данте се чувстваше уютно като змия в пътна чанта.
Фредерик не го представи на другите и за момент дори го остави сам, за да излае на остър немски някакви указания, явно свързани с работата във вътрешните офиси. Един от мъжете, които изнасяха кашоните навън, мина близко покрай Данте с навити ръкави и той видя от вътрешната страна на лакътя му странна татуировка: прекъснат кръг с три назъбени линии, пресичащи окръжността.
В следващия миг Данте с готовност отскочи настрани, за да даде път на други двама мъже, които тикаха натоварена с кутии количка. Това го доведе по-близко до бюрото и хартиената лента и той просто не успя да се противопостави на импулса да надникне и погледне отблизо точките и чертичките, които за него бяха разбираеми, тъй като през две от годините на служба в армията бе работил като телеграфист. Но едва успя да разчете фразата „Донеси книгата незабавно“, когато подът изскърца и Фредерик се върна. Данте мигновено се изправи и с интерес се вторачи в обувките си, опитвайки се да демонстрира невинност. Фредерик мина зад него и седна зад бюрото.
— Лошо момче — каза той и игриво го заплаши с пръст.
Данте се захили притеснено, неспособен да се преструва повече.
— Ти си едно лошо момче, нали, Скръгс?
— Да, сър.
— Лошите момчета понякога ги наказват — съобщи Фредерик, взе хартиената лента и бързо я прегледа, прекарвайки я между пръстите си.
Данте се обърка, почувства се глупаво, но това не го притесни — той не чувстваше страх. Когато свърши с разчитането на лентата, Фредерик поднесе към нея запалена клечка кибрит и я пусна да догори на пода. После включи апарата и бързо изчука някакво съобщение. Внимателно заслушан, Данте долови думите „един прекрасен ден“, преди Фредерик да започне да говори през тракането на ключа, с което наруши концентрацията му.
— Добре беше в армията, нали, Скръгс?
— О, да. Там беше най-добре.
— Харесваше ти да имаш авторитет, а? — подпита той с все същата подкупваща усмивка.
Но как бе възможно този човек едновременно да говори и да праща съобщение по морза?
— Аха.
— И власт.