— Да.
— Да си част от нещо много по-голямо от теб самия — това винаги внася смисъл в живота.
— Да, харесваше ми.
— Честният войник. Всеки миг от живота ти е посветен на това да поставиш твоето малко парченце от голямата мозайка — много по-голяма, отколкото способността ти да я разбереш, рамо до рамо с други като теб, устремени в марш напред, решени да служите на общия идеал.
— А? — Скръгс започваше да губи нишката на разговора.
Фредерик се засмя като грижовен баща.
— Ти би искал да си пак войник в някоя армия, нали, Скръгс?
— Ами… — Данте съвсем не беше сигурен, че иска.
— Не такава на разположение на незаинтересовано и неинтелигентно правителство, нито под командването на дебели некомпетентни офицери, а още по-малко в компанията на страхливци, стряскани от собствените си сенки. Напълно различна армия, Скръгс — армия, към която би искал да се числиш, армия, в която ще те възнаграждават за уникалните ти способности, вместо да те наказват заради тях, най-сетне армия, която ще ти разреши… не, не — ще те окуражи да продължиш онова, което най-много ти допада. Е, искаш ли това, Скръгс?
Данте присви очи, усещайки сладостната тръпка, пронизала слабините му в мига, в който бе схванал смисъла на думите, изречени от този мъж.
— Да! Да, сър, много бих искал това.
— Ние вербуваме хората си по целия свят — обясни Фредерик. — Не са много тези, които отговарят на високите ни изисквания. Но след няколко месеца наблюдение отблизо мога да ти кажа с известна сигурност, че ти… си на нужното ниво.
— А как ме намерихте?
— Имаме очи и уши навсякъде. Ако е писано да стане, онзи, който ни трябва, обикновено привлича вниманието ни. Подлагаме го на наблюдение, изучаваме го — така, както стана при теб. Ако го намерим за достоен, преминаваме към фазата, в която се намираш сега ти.
Данте преглътна. Чувстваше се незначителен, изпълнен с удивление, сякаш ангел от небесата се бе протегнал и го бе докоснал.
Фредерик свърши със съобщението, което имаше да предава. Наведе се, откъсна от стената проводниците на телеграфа и подаде морзовия ключ на Данте.
— Направи ми услугата да го прибереш в кутията, Данте.
— Дадено, Фредерик.
Данте се огледа, но в стаята нямаше никакви кутии.
— Ъъ…
— Там. — Фредерик посочи към вратата и разчисти купчина документи от плота на бюрото, без да вдига поглед към него.
Данте кимна и понесе ключа към вратата, но бе сграбчен от дузина силни ръце, вдигнат от пода и сложен с разтворени крака върху писалището. През щората на прозореца едва се процеждаше мъждива светлина, която му пречеше да види добре лицата им… не, те носеха маски. Черни маски с тесни процепи единствено за очите. Ръка в ръкавица запуши безцеремонно устата му. Той усети как сърцето му заби като лудо, замята се с все сили, но бе така здраво притиснат върху писалището, че не можеше да помръдне.
Съзнанието му нарисува картината на безпомощни крави в кланицата, положили глави на дръвника, очакващи чука да се забие в черепа им. Каква беше тази миризма? Във въздуха се разнасяше нещо остро и характерно, като миризма на мангал.
Над него се материализира лицето на Фредерик, но усмивката беше изчезнала: сега то бе напрегнато и решително. Той се пресегна и дръпна ножа на Данте от ножницата. Другите мъже запретнаха ръкави и смъкнаха панталоните му до глезените. Той тънко изпищя и усети, че се напикава от страх.
Фредерик погледна ножа и прочете марката на производителя:
— „Зелена река“, Уайоминг. Много мило. Ножовете „Зелена река“ са най-добрите в света. Ако бяха цигулки, щяха да са „Страдивариус“.
Какво, по дяволите, говореше той? Какво искаше? Какво се готвеха да му сторят? Очите на Данте диво зашариха из стаята. Къде бяха Гласовете? Никой ли нямаше да му помогне?
Фредерик разряза копчетата на вълненото му бельо, разтвори го и леко прекара острието на ножа по срамните му части.
— Замислял ли си се поне за миг какво ли изживяват жените, които убиваш, Скръгс? Какво чувстват, докато вършиш работата си? Непреодолим ужас? Страх от смъртта?… Опитвал ли си се да си представиш разкъсващата ги болка в момента, когато правиш първите срязвания? Видях парчетата, които си занесъл в квартирата си — много грижливо се отнасяш с частите, които са ти най-скъпи, нали така? Точно това особено ме интересува: защо не споделиш с мен като с колега колекционер, как правиш избора си? Какво те кара да задържиш едно парче и да изхвърлиш друго? Само това как изглежда, или още как го чувстваш в ръката си? Конкретната функция на частта? А може би сам не знаеш и дори не си се замислял… да, струва ми се, че е точно така! Всичко е в магията, в притегателната сила. Плътта е пред теб, тя ти говори по начин, който само ти можеш да разбереш, и ти просто трябва да я притежаваш. Подозирам, че винаги е било така: чуеш ли този глас, ти трябва да го изслушаш и да се подчиниш.