Първите актьори се излюпиха от фургоните едва когато се разнесе звънът за закуска. По-младите се протягаха, разкършваха плещи и вървяха наперено, подсъзнателно държейки се така, както се държат хора, свикнали да бъдат наблюдавани. Дори тук, в самия център на нищото, даже докато се криеха, за да се облекчат из храстите, без да съзнават, че някой си Франк ги наблюдава, те пак се държаха като че ли се намират пред публика.
И нито следа от китаеца.
Измина половин час, закуската свърши, конярите излязоха с конете, впрегнаха ги във фургоните, а след това от хотела дойдоха и останалите артисти. Франк внимателно разглеждаше всяко новопоявило се лице през обектива. Вече знаеше състава на трупата: четири жени и дванайсетима мъже — всички бели — се качиха на три от фургоните; един висок, дебел, дългокос позьор, държащ се като че ли ръководи нещата, седна на капрата на четвъртия фургон, който според Франк превозваше реквизита им. Керванът изглеждаше готов да потегли, но чакаше. Петият фургон, най-малкият от всички, все още бе празен.
Тогава от хотела излязоха и последните трима души. Франк се наведе напред, сложи пръст върху спусъка и залепи око на обектива: тъмнокоса жена — боже, истинска красавица с огнен поглед — и висок кльощав мъж в черен официален костюм, а между тях прегърбена фигура с дълга бяла брада във възможно най-особеното облекло: кръгла кожена шапка, черен костюм и тежко черно палто. Двамата съпроводиха странния тип до последния фургон и му помогнаха да се качи отзад.
Нещо не беше наред и Франк се взря за подробности. Брадата и шапката му пречеха да види лицето на стареца… но какво бе това? Точно когато той се качи отзад на фургона, палтото му за миг се отметна и на бялата му риза се видя тъмно петно. Кръв?
Дали да не рискува? Пръстът му леко започна да натиска спусъка.
„Помисли добре, Франк — чу той гласа на Моли. — Все още си осъден и ако застреляш не когото трябва пред погледите на двайсет свидетели, това с нищо няма да подобри съдбата ти.“ Той отпусна пръстта си.
Разнесоха се гласове. Франк завъртя телескопичния прицел в другата посока. Дългокосото парвеню бе скочило от товарния фургон и сега жестикулираше към тъмнокосата жена и крещеше нещо. Тя обаче му отговори право в лицето. От това разстояние Франк не можеше да чуе думите, но тонът се долавяше, и ако се съдеше по него, господин Дългокоско си получаваше заслуженото. Накрая очевидно му дойде много, защото подви опашка, гневно се върна при своя фургон, а жената се качи отзад — там, където бяха качили стареца. Тя явно не си поплюваше.
Фургоните се насочиха към изхода на каньона и нагоре по пътя, водещ на запад. Франк бе говорил със собственика на конюшнята в Уикънбърг, от когото бяха наели фургоните, и той му бе казал, че артистите пътуват за някакво религиозно поселище в пустинята — място, наречено Новия град — на двайсет и пет мили от Каньона на черепа в посока север-северозапад. Ставало дума за съвсем ново градче, което дори не бе успяло да се появи на картите, но се разраствало бързо. Населението му не било мормонско, а по-скоро християнско, но човекът така и не можа да му каже нищо по-определено, освен че били добри клиенти и си плащали сметките навреме. Изглеждали безобидни, макар и малко странни… били се захванали да строят някакъв каменен замък, закътан в хълмовете.
Дори ако следваха указанията му и не объркаха пътя — едно голямо ако — доброволците от хайката едва ли щяха да пристигнат при Каньона на черепа по-рано от късния следобед. Франк не можеше да чака толкова дълго. Имаше вероятност китаецът да не е с тези хора, но някакъв инстинкт караше Франк да иска да разгледа по-отблизо стареца в последния фургон. Той не можеше да забрави, че тези хора все пак бяха артисти, а артистите могат да направят много неща с грима.