— Боже мой, и той ли е мъртъв?
— Дарбата за дедуктивно мислене, изглежда, има дълбоки корени във вашето семейство.
— Нима са го убили? — попита Инес, твърде смаян, за да се обиди на сарказма на забележката.
— Смъртоносна инжекция — отговори Джек и посочи един мъничък червен белег на ръката на равина. — Същият метод, който използваха, за да убият Рупърт Селиг на борда на „Елба“.
— Бедният старец. — Престо бе искрено опечален. — Дванайсет внуци… така поне ми се похвали.
— Артър беше на мнение, че Селиг е бил изплашен до смърт — възрази Инес.
— Артър бърка — нетърпеливо го сряза Джек. — Инжекцията създава впечатление за сърдечна криза, а те са искали да повярвате, че е именно това. Искам да разгледате онзи отвън. И едновременно с това внимавайте другите да не се върнат с помощ. Аз имам работа тук.
— Бих искал да отдадем за минутка последна почит на починалия, ако не възразяваш — по-грубо от обикновено отговори Престо. — Той беше добър човек и мисля, че е заслужил поне малко уважение.
Джек гневно го изгледа. Инес не можа да прецени дали в погледа му има изненада, или обида.
— Знам, че не ти е минавала тази мисъл, Джек, но ако не се бяхме забавили да вземем проклетото ти куфарче, Брахман може би още щеше да е жив.
Джек заби поглед в пода и почервеня до уши. Инес се смая от силата на гнева на Престо. Макар да бе съгласен с него, да чуе тези думи в присъствието на труп го караше да се чувства като че ли са го извадили гол на дъската, за да решава уравнение.
Престо нежно затвори очите на рави Брахман, затвори и своите за момент, прекръсти се и излезе от стаята. Инес понечи да го последва.
— Остани с мен — помоли го Джек.
— Наистина ли?
— Имам нужда от теб.
Инес бавно кимна, хвана ръце зад гърба си, както често бе виждал да прави Артър — това създаваше впечатление у околните за дълбоко замисляне — и без да бърза, застана до Джек.
— Носеше ли нещо някой от мъжете, които преследвахте? — попита Джек.
— Единият бягаше с черна торба — отговори Инес и едва тогава схвана. — Да не би да мислиш, че?…
— Фалшивият „Зохар“ — кимна Джек. — Показали са му го и са се опитали да го накарат да им каже мнението си. Това означава, че имат съмнения в автентичността на книгата.
— Равинът едва ли ги е разсеял, как мислиш? Сигурно е отказал да им каже каквото и да било. Защо иначе ще го убиват?
— Защото са ни чули да идваме отдолу. Но и аз не мисля, че им е казал нещо. — Джек се приближи до тялото. Очите му бяха широко отворени като на котка и блестяха. — Брахман е работил на писалището си, когато ги е чул да влизат… ето тук има пресни отпечатъци от мастило — в основата на дланта му, а и мастилницата е останала отворена. Какво ти говори това?
Инес се замисли.
— Ами, че… че е работил, както каза ти.
— Не — отговори Джек и нетърпеливо затвори очи. — Какво ти говори за състоянието на писалището му?
Инес огледа сцената на убийството, неспокоен като студент на първия си изпит.
— Наоколо няма нищо, върху което е писано. Да не е скрито някъде?
— На място, което даже и професионални крадци не биха открили лесно. Къде може да е това място? — продължи да пита Джек.
Инес бавно разгледа стаята изпод смръщените си вежди, няколко пъти замислено кимна и накрая призна:
— Изобщо нямам представа.
— Да предположим, че равинът е имал в най-добрия случай десет секунди от момента, в който е чул престъпниците да идват, до момента, в който те са влезли в тази стая.
— Значи става дума за място, което е трябва да му е било подръка… някъде в писалището?
— Вече го претърсих. Старателно.
— Под дъска на дюшемето? Под килима?
— Не е толкова очевидно — каза Джек. Стоеше, скръстил ръце на гърдите си, и го наблюдаваше.
„Това е изпит — осъзна Инес. — Хм, Артър ми казваше, че този човек е особен.“ Той огледа бюрото, надникна в различните му кухини, сякаш искаше да ги хване неподготвени. Подробно разгледа мастилницата. Повдигна попивателната, видя на нея някакъв срез отстрани и многозначително проточи:
— Аха-а!
— Там няма нищо, празна е — спря го Джек.
Инес отстъпи крачка назад, за да обхване стаята от по-далечна перспектива, сложи ръце на хълбоците си и с десния си лакът неволно събори лампата. Тя падна, разби се на парчета и няколко малки пламъчета плъзнаха по пода. Той ги стъпка с крак и едва не подпали ботуша си. Стаята потъна в мрак.