— Дявол да ме вземе — каза Инес. Не се чувстваше много уютно в тъмнината толкова близо до още невкочанен труп. — Съжалявам.
Джек включи фенерчето на Едисон и освети парчетата по пода.
— Ето на… — каза той.
— Вече се извиних.
— Не, ти ги намери.
Инес погледна към пода и видя листчета хартия сред парчетата от лампата.
— Е, логично е, нали? — въздъхна той, доволен да приеме заслугата. — Искам да кажа, че мястото е трябвало да му бъде подръка. Не е имал никакво време.
Джек вдигна листчетата и ги разгледа под лъча. Едното беше напечатан списък на участниците в Парламента на религиите. Другото беше написано на ръка.
— Наред ли е всичко? — попита Престо от прага. Тъкмо беше дошъл.
— Напълно — отговори му Инес, опитвайки се без успех да надзърне през рамото на Джек.
— А защо стоите на тъмно? — поинтересува се Престо.
— Претърсвах лампата. И без да искам, я съборих.
— Човекът в залата отвън има същия белег над сгъвката на левия си лакът: кръг, пресечен от три линии. А какво е това там? — И Престо пристъпи крачка напред.
— Отговорът, който търсим — каза Джек. — За съжаление получен с цената на един живот.
— Искам мнението ви за моя приятел Джек — тихо каза Дойл.
Тази, която върви сама го изгледа продължително. След това кимна.
— Той е много болен.
— Разкажете ми по-подробно — помоли Дойл.
Тя подбра внимателно думите си, преди да продължи. Усещаше загрижеността на този човек към неговия приятел и не искаше да го разстройва ненужно.
— Виждам болестта в него: тя е като тежест или… като сянка ето тук. — Тя посочи лявата си страна. — В него това е много силно.
Седяха пред камината в апартамента на Дойл в „Палмър Хаус“: Тази, която върви сама — на пода, кръстосала крака, а Дойл в широко кресло, с чаша бренди в ръката. Изтощеният Лайънъл Стърн спеше на дивана, а кутията със „Зохар“-а беше на масата между тях.
— Говорите като лекар, мис Уилямс — отбеляза Дойл.
— Научи ме дядо ми — той имаше голяма сила да лекува. Но нашата сила е съвсем различна от вашата.
— В какъв смисъл?
— Ние вярваме, че болестите идват отвън и влизат в тялото. Те могат да се крият в него дълго и бавно растат, преди да се проявят.
— Не разбирам. Аз също съм лекар — обясни Дойл, искрено заинтригуван. Знаеше, че доверие се получава срещу доверие. — По-точно казано, учил съм за лекар. И вярвам, че някои хора притежават вроден талант като лечители. Бих искал да мога да кажа, че съм един от тях. Много сили хвърлих в изучаване на медицината, но тя така и не ми стана лека за овладяване.
— Затова станахте писател на книги.
— Е, все някой трябва да прави и това, нали? — отговори й той с извинителна усмивка.
— Съжалявам, но не съм чела нито една от книгите ви.
— Няма нищо, за мен думите ви по-скоро са облекчение. Така… значи вашият народ ви счита за лечителка, мис Уилямс?
Тази, която върви сама отново изчака. Без сама да знае защо, тя вярваше на този човек — факт още по-необикновен, защото той беше бял. Изглеждаше също толкова неосведомен, колкото другите белокожи за начина, по който тя работи, но поне й изказа открито уважението си — нещо, на което тя не беше свикнала. Имаше сила, но не я размахваше във въздуха като повечето бели. Тя се запита дали има други като него в родината му — досега не беше срещала англичанин.
— Да — отговори накрая тя.
— И вие виждате, че приятелят ми е болен?
— Нещо повече: животът му е в опасност.
Дойл се поизправи в креслото си. Възприемаше думите й напълно сериозно.
— Значи става дума за физическа болест.
— Болестта сега е в душата му, но един ден ще влезе в тялото му… Скоро.
— Може ли да бъде излекуван преди това да се случи?
— Трябва да го познавам по-добре, за да мога да кажа със сигурност.
— Мислите ли, че бихте могли да му помогнете?
— Не бих искала да казвам това сега.
— Как бихте лекували това заболяване?
— Болестта трябва да се извади от него.
— И как ще го направите?
— Според нашата медицина, ако сте доктор, вие премахвате болестите като ги поканвате да излязат от тялото на пациента и да влязат във вашето.