Всъщност в момента голямата грижа на Айлин бе по-скоро Джейкъб, който не бе слязъл от капрата цял ден, оставайки изложен на умопомрачителната горещина. Айлин го бе сменила само за малко, защото зноят скоро я бе накарал да се скрие под прикритието на брезентовото покривало. Затова знаеше, че бедният човек е изтощен дори и само от лашкането и подхвърлянето по неравния път. Лицето му бе аленочервено, ризата му бе плувнала в пот, но той не се оплака дори с една дума и остана все така жизнен и радостен както обикновено, пречейки й да се поддаде на засилващото се тревожно чувство.
Проклет да е Бендиго, че ги накара да пътуват през пустинята в най-големия пек, още повече че първото им представление бе обявено чак за утре вечер. Не трябваше да тръгват преди залез-слънце — пътят бе добре обозначен, а и всички фургони имаха фенери. О, да, боже опази да закъснееха за безплатния обед — мисълта, че може да го пропусне, сигурно бе непоносима за Бендиго.
Керванът се спусна по криволичещия път в полите на планината Джунипър и навлезе в пясъците на източната част на пустинята Мохави. Подминаха някаква странна конструкция от спирално извити варовикови колони и щом завиха покрай тях, се озоваха пред портал, скован от груби греди — първият белег, оставен от човешка ръка, който виждаха от няколко часа насам. Отстрани имаше малка колиба. Изглеждаше празна.
В същия миг се разнесе остро изсвирване.
Незнайно откъде изникна отряд от десетина въоръжени хора — Айлин сепнато осъзна, че половината от тях са жени. Само за няколко секунди керванът се оказа заобиколен от всички страни. Към тях гледаха дулата на вдигнати и готови за стрелба пушки, със запънати ударници. Непознатите носеха леки памучни панталони, бяха обути в тежки подковани ботуши и всички бяха облечени в еднакви бели куртки без яка. И всеки беше препасан с патрондаш.
Имаше нещо странно в лицата им: те се усмихваха.
Една висока жена — тя единствена беше без пушка, но носеше два револвера, затъкнати в кобури, и провесена през врата свирка — пристъпи напред се обърна към Раймър, който водеше първия фургон.
— Добре дошъл в Новия град, приятелю — каза тя радостно с висок, звънлив глас. — Каква работа те води при нас днес?
— Ние сме „Предпоследната театрална трупа“ — отвърна Бендиго и свали с галантен замах тиролската си шапчица. — Скитащи артисти. Дошли сме да ви забавляваме, да ви развеселим и — скромно се надявам да е така — да ви доставим удоволствие.
Жената се усмихна още по-широко и каза:
— Един момент, моля.
После отвори папка, подвързана в кожа, направи справка в някакъв списък и явно откри това, което й трябваше.
— Как е името ви, почитаеми господине?
— Аз съм Бендиго Раймър, режисьор на тази щастлива трупа, и съм напълно на вашите услуги, госпожо.
— Колко души наброява трупата ви?
— Седемнайсет… ъъ, деветнайсет.
— Благодаря ви, господине. Очакват ви — каза тя и затвори папката. — Ще надникнем във фургоните ви, а после можете да продължите.
— Но, моля ви, разбира се — отговори Раймър. — Ние нищо не крием.
Жената даде сигнал, отрядът бързо се завтече към фургоните и започна да замята нагоре платнищата. Няколко души обаче — онези, които бяха изникнали върху колоните — останаха по местата си и продължаваха да държат кервана под прицел.
— Добър ден — каза Джейкъб на младия чернокож воин, който хвана юздите на неговите мулета.
— Прекрасен ден — отговори младежът възпитано и се усмихна широко.
— При вас в пустинята е невероятно горещо — продължи Джейкъб и избърса потта от веждите си.
— Да, горещо е — съгласи се войникът все така усмихнато, но без да отклонява погледа си от него.
Някой заметна платнището отзад. Каназучи бе успял да седне и бе скрил мечовете си под полите на палтото. Изненадана, Айлин се обърна и видя лицето на дребна млада жена, не повече от двайсетгодишна, събрала косата си в опашка, с лице посипано с лунички. Въпреки невинния си външен вид момичето действаше с увереността на опитен и добре обучен войник. Очите й огледаха празния фургон — интересно какво ли търсеше — и за миг се спряха върху Каназучи. Той любезно кимна и се усмихна, без да показва никакво безпокойство. Девойката се усмихна в отговор, показа му процепа между предните си зъби и не прояви никакво по-нататъшно любопитство.