Телеграмата продължаваше с признанието, че всички, и то многократни опити да се напише очерк за това място, се натъкнали на вежлив, но твърд отказ. По някаква причина — неизвестно каква — онези хора искали да бъдат оставени на мира и не желаели да им бъде досаждано. Не можело да се каже, че подобно отношение било непознато в онзи край на Америка — много били хората, отишли там именно с надеждата да не привличат чуждо внимание.
Един от изпратените там репортери толкова бе харесал Новия град, че бе решил да остане там. Беше им изпратил телеграфически оставката си, споменавайки, че мястото било „нещо като утопия“, и повече никой не бе чул нищо за него — факт, посрещнат без изненада от колегите му в редакцията, понеже човекът бил ерген от Индиана и така и не успял да се впише във вестникарската им среда.
Дойл знаеше, че утопичните социални експерименти съвсем не са необичайни при оформянето на американския характер. Над стотина такива се бяха пръкнали след края на Гражданската война, а най-известен от тях бе Онеидската комуна на перфекционистите в щата Ню Йорк, известна с чудесните сребърни прибори за хранене, които произвеждаше, но още повече със смелото отхвърляне на брачната моногамия. На другия край на сексуалния спектър се намираха Юродствуващите на Майка Ан Лий от Хилядагодишната църква — заклети радетели на безбрачието, основали представителства в повече от трийсет града от Масачузетс до Охайо. Те, изглежда, не се вълнуваха как ще обезсмъртят делото си, без да се ползват от облагите на биологичната форма на възпроизводство, защото Майка Лий бе обявила края на цивилизацията в рамките на техния живот. Въздържанието им гарантираше, че ще бъдат единствените пропуснати през дверите на Рая. Никой така и не се бе сетил да се поинтересува какво е накарало например перфекционистите да се захванат с производството на толкова здрави изделия, предназначени да издържат цели поколения, след като и според тях нямаше да остане никой, който да им се възхищава.
„Аризонското отношение към Новия град може да се охарактеризира с думите: Всеки да си живее живота“, им пишеше редакторът. През последните няколко години във все същата североизточна част на територията се бяха появили няколко мормонски селища и следвайки собственото си мото, те си живееха, без да привличат интереса на другите. Боже господи, та целият щат Юта се бе оформил покрай мормоните, дължеше съществуването си на тях, а още по-точно на богатството, което те бяха натрупали като скотовъди и от разработването на полезни изкопаеми. На аризонските политици и през ум не им минаваше да обърнат гръб на подобен потенциален източник на доходи в името на глупави религиозни предразсъдъци.
И така: икономическа стабилност и социално самоуправление — какво му пречеше на някой, ако хората в Новия град са решили да живеят съгласно собствените си вярвания, каквито и да са те? (Не че някой имаше макар и най-смътна представа какви точно са те.) И ако населението от околните райони намажеше по някакъв начин благодарение на тяхното съществуване, така, както бе случаят с немормонската част от населението на Юта, толкова по-добре. Мнението на редактора на „Аризонски републиканец“ бе, че подобно отношение по въпроса е в пълно съответствие с американската гаранция на религиозните свободи.
Инес изтича до близката книжарница, върна се с подробна карта на територия Аризона и следвайки описанието на редактора, определи местоположението на Новия град в самия център на източната част на пустинята Мохави.
Дотук добре. Оставаше проблемът как да действат нататък и той бе решен благодарение на една последна фраза от редактора на „Републиканеца“. Носели се слухове, че жителите на Новия град били решили да построят молитвен дом, достоен да съперничи с неотдавна завършения от мормоните в Солт Лейк Сити. Никой от репортерите на вестника още не бе виждал строежа, но се знаело, че напредвал бързо и бил изграждан с черни камъни от някаква каменоломна в Северно Мексико.
Черната църква.
Дойл си тръгна от телеграфната станция, върна се в „Палмър Хаус“, подписа гаранция на името на майор Роландо Пепърман на стойност 2500 долара, удостоверявайки, че ще продължи участието си в останалата част от турнето след двуседмично прекъсване. На майора обясни, че това се налага с оглед решаването на неочаквано появили се проблеми от личен характер. Прикован на легло, потиснат и мрачен, Пепърман прие предложението на Дойл без въпроси и с чувство на примирение. Той не очакваше повече да го види. „Връщам се в цирка, стига да ме приемат обратно“, бе решил вече за себе си майорът.