— Ясно. — „Какво ли означава всичко това?“
— Не се заблуждавай — подобна щедрост има съвсем егоистично обяснение: ние сме се убедили, че като дадем някому онова, което той иска, след като си е свършил добре работата, само го мотивираме да работи още по-упорито в бъдеще. Следваш ли мисълта ми?
— Не съм сигурен.
— Е, тогава ще е по-добре да ти дам пример. Да си представим, че сме ти поставили трудна за изпълнение задача и ти си се справил блестящо. Какво можеш да очакваш от нас в отговор?
Данте поклати недоумяващо глава.
Фредерик щракна с пръсти, един от хората му отвори вратата и влезе с пухкава привлекателна жена — блондинка с ягодов мъх по бузите, изящно облечена. Носеше малка пътна чанта.
— Да? — обърна се Фредерик към жената.
— Извинете ме, господине. Не бих искала да се натрапвам — отговори жената, видимо притеснена.
— Какво бихме могли да направим за вас, госпожице? — вежливо се поинтересува Фредерик.
— Намерих тази чанта под седалката ми в съседния вагон — каза тя с характерния за жител на Средния Запад провлечен изговор. — А този младеж отвън… доколкото разбрах, ваш приятел — той седеше срещу мен — ми каза, че според него тя принадлежи на един от двама ви. И ме помоли да ви я донеса.
— Колко мило от ваша страна — възхити се Фредерик. — Предложи ли ви нашият приятел някакво възнаграждение за това, че ни я връщате?
— Всъщност да — отговори жената и порозовя.
— Какво по-точно?
— Каза ми, че ще ми дадете десет долара, ако го направя.
— Е, не ви е излъгал — увери я Фредерик и извади портфейла си. — Извинете ме за лошите маниери, аз просто забравих да ви предложа да седнете за малко при нас, госпожице. Мисля, тук е малко по-удобно, а и ние наистина сме ви безкрайно благодарни.
— О, няма нищо — каза тя. Все още стоеше права с чантата в ръка.
Мъжът зад нея затвори вратата и я остави заедно с Данте и Фредерик.
— Мистър Джонсън — обърна се Фредерик към Данте, — защо не поемете чантата от младата дама?
Данте объркано го погледна.
— О, ваша ли е? — досети се жената и му я подаде.
— Благодаря ви — каза Данте, взе я, сложи я в скута си и здраво я стисна.
Фредерик потупа мястото до себе си и когато младата жена седна, извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и поясни:
— Както са ви обещали.
— Много ви благодаря — каза жената и взе парите със сведен поглед, явно притеснена.
— Не, аз ви благодаря, миличка — настоя Фредерик. — Мистър Джонсън, може би ще проверите дали всичко в чантата ви е на мястото си?
Данте кимна, нагласи чантата на коленете си и внимателно разкопча двата пристягащи я ремъка.
— Надявам се няма да възразите, ако си позволя да ви запитам, дали пътувате сама, госпожице? — попита я Фредерик. — И как всъщност се казвате?
— Роуина. Роуина Дженкис. Не, не възразявам. И, да — пътувам сама — отговори тя.
— Разбирам — усмихна се Фредерик. — Вие сте много симпатично момиче, ако ми позволите тази забележка.
— Не, не виждам нищо лошо в нея.
— Случайно да си проститутка, Роуина?
Девойката беше поразена от неочакваността на въпроса, после сви ръце в юмруци и неспокойно погледна към вратата. Фредерик проследи реакцията й внимателно.
— Моля те, не се обиждай на въпроса ми — каза той все така любезно. — И не мисли, че ще си мисля нещо лошо за теб, ако си. Ние тук сме с широки разбирания. А и думите ми изразяваха само едно мое наблюдение. Единственото, което стои зад тях, е желанието ми да удовлетворя любопитството си.
Тя бързо премести погледа си от единия към другия и обратно.
— Всъщност… бях за известно време — отговори накрая тя, опипвайки гладката материя на седалката.
Данте отвори чантата и видя какво има вътре: грижливо подредени върху подложки от черно кадифе редици блестящи хирургически инструменти: скалпели, разширители, триони.
— Всичко наред ли е, мистър Джонсън? — обърна се към него Фредерик.
— О, да.
— Нищо не липсва?
— Не — отговори Данте. — Всичко е чудесно.
— Добре.
Данте бавно закопча ремъците и отново погледна момичето.