Тя му се усмихна в отговор. Онзи с акцента изглеждаше прекалено изтънчен и потискащ за нейния вкус, но този с младежкото лице й допадаше. Тя си представи колко добре ще се позабавляват двамата… наистина приличаше на момченце. Лицето му изглеждаше приятелски мило — истината бе, че тя страдаше от тежко късогледство, но мразеше да носи очила — макар в лявото му око да имаше нещо странно. Какво бе то?
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Роуина? — обади се Фредерик и този път сам свали кошницата за пикник. — Може би ще искате да хапнете нещо? Тук разполагаме с великолепни сандвичи.
— О, това е чудесно, благодаря — възкликна Роуина и се отпусна на меката седалка в първокласното купе.
Роуина изобщо не отиваше с желание в Канзас Сити. Тя знаеше, че домът, за който щеше да работи там, изобщо не е от категорията на този в Чикаго, който бе напуснала, и се отвращаваше от мисълта, че ще трябва да опознава цяла група момичета.
Но ако съдеше по дебелината на портфейла на изискания джентълмен, това пътуване можеше да се развие особено приятно.
Някъде към средата на следобеда Франк бе успял да ликвидира преднината на актьорите. Много години бе обикалял из тези райони, но никога не бе стигал толкова навътре — дори апачите не бяха видели смисъл в това да навлизат чак дотук в пустинята. Още в мига, в който навлезе в пясъците, топлината стана жестока, но той знаеше как да язди при тези условия. Беше го правил стотици пъти досега на други места, така че спираше да пие вода и да напои коня си, защото винаги се грижеше за своите коне. Много пъти му се бе случвало да се убеждава на свой гръб, че те са по-достойни за добрина и са по-готови да се отплатят за нея, отколкото много хора, които бе познавал.
Пътят бе лек. Не можеше да го загуби, а и следите бяха пресни. Той спря на билото на последното възвишение — там, откъдето пътят окончателно се спускаше в равнината. Видя, че на около четвърт миля по-надолу пътят се разклонява, и това бе единствената отбивка от Каньона на черепа дотук. Тя водеше на югозапад.
Ето — по-надолу по главния път имаше облак прах. Франк извади бинокъла си.
За пръв път, откакто бе тръгнал, видя актьорите толкова близо: пет фургона, току-що прекосили каменист участък от пътя; последният фургон се носеше с развяващо се платнище, но във вътрешността му не се виждаше никакъв… Стоп! Какво бе това?
Той отмести бинокъла от театралната трупа и го фокусира по-добре: изглеждаше като бариера през пътя и беше отсам фургоните, на не повече от миля от тях. Малка барака, от която тръгваха жици на телеграф и изчезваха в далечината, следвайки извивките на пътя. Някакви движещи се фигурки… но трептящият нажежен въздух му пречеше да различи по-ясно каквито и да било подробности.
И тогава забеляза друг прашен облак, приближаващ по второстепенния път. Той насочи бинокъла си към него. Покрити фургони — малко по-дълъг керван, към десетина — понесли се към разклонението под неговата позиция. Кочияши, облечени в бели ризи, до които седеше втори облечен в бяло човек с пушка в ръка.
Какво ли имаше във фургоните?
Сандъци, дълги сандъци, натрупани един връз друг.
Формата им му беше добре позната.
Но нещо не му беше ясно: това все пак бяха цивилни кочияши. Нали не бъркаше? За да е сигурен, трябваше да ги разгледа по-отблизо.
Не че му влизаше в работата, но ако нещо можеше да усложни залавянето на китаеца, той беше длъжен да се поинтересува.
Франк прецени, че фургоните ще стигнат отбивката след десетина минути, смушка коня си и стигна в галоп до основата на възвишението, после отби от пътя и се отправи през пясъците до началото на каменистия участък. Наоколо се издигаха странни образувания — цяла гора от извити розови и бели колони, преплетени като вкаменени дървета. Завърза коня си зад една скала, взе пушката си и се отправи в търсене на някое по-издигнато място.
Фургоните още бяха на няколко минути път от него и се приближаваха вече успоредно на главния път отляво. И докато се катереше, той усети пред себе си нещо, после чу някакви ритмични удари, последвани от гласове.
Пеене?
Франк излази на върха на някаква канара и надникна през ръба й.
Десетина облечени в бели ризи хора, досущ като онези, които караха фургоните, седяха в кръг, пляскаха с ръце и пееха „Лелей душата ми върху гръдта на Авраама“.
Млади лица. Усмихнати. Двама чернокожи, един мексиканец и поне един индиец. И още толкова жени. Патрондаши на кръста и револвери в кобури на хълбоците. Пушки, подредени върху скалите: карабини с пълнител — съвсем сериозно оръжие.