— Чудесно, братко.
— Ако не възразявате, смятам да наредя да ги разтоварят в склада, за да мога да инспектирам пратката лично.
— Да, моля те, направи това. Кажи ми сега, братко, добре ли върви обучението на нашата милиция?
— Преподобни, начинът, по който нашите братя и сестри се трудят, е трогателен — отговори Корнилиъс и очите му отново се замъглиха.
— Прекрасно. Има ли добри стрелци сред тях?
— С всеки ден стават все по-добри. А когато им раздадем и новото оръжие, ще бъдат съвсем добри.
— Добре, добре, отлично…
Корнилиъс отново се осмели да се обади. Задъхваше се от възторг.
— Преподобни, аз никога не съм се гордял повече, отколкото с тази прекрасна група млади хора…
— Това е чудесно — отговори Дей и го прекъсна с рязък жест. Беше се изморил да слуша непрестанния брътвеж на този мъж, още по-изморителен заради несъответствието между плачлив глас и грамадно тяло.
Бяха стигнали до основата на кулата. Всички работници, изпречили се на пътя им, се разбягваха, още щом ги видеха. Дей застана под сянката й, търсейки спасение от палещото слънце. Той свали шапка, за да изтрие потта от веждите си, и в този момент усети мощен електрически импулс по цялата дължина на вдървения си гръбнак. Позна сигнала веднага — светът около него се стягаше в железен обръч върху челото му.
Този път усещането бе много силно.
Дей почувства, че от носа му шурва кръв. Обърна се настрани и сложи върху лицето си носната кърпичка. „Трябва да бързам, не остава много време.“
— Извини ме, братко, но трябва да се заема с медитацията си — каза преподобният Дей и махна с шапка, отпращайки Корнилиъс. — Върви си. Хайде, тръгвай.
Корнилиъс раболепно се пребори със сълзите си, кимна и тромаво се затича обратно към града, поглеждайки от време на време дали постъпва правилно. Преподобният Дей изчака първото му обръщане, махна му окуражително с ръка и закуцука покрай постройката.
Пред него всички се разбягваха панически. Той извади с треперещи пръсти връзката ключове от джоба си и отключи масивния катинар. Дръпна двата капака и отвори. После пое дъх, приготвяйки се за спускането.
Бавно слезе по стълбището под земята и вкара друг ключ във врата от черен оникс. Ключалката меко щракна, изпълвайки го със задоволство. Леко бутна вратата: огромната плоча — истинско чудо на техниката — плавно се завъртя около оста си и се разтвори, погалвайки лицето му с лек повей. Преподобният Дей влезе в хладното като гробница помещение, после затвори и заключи вратата зад себе си.
Бързо прекоси осмоъгълното фоайе и продължи навътре, през осветяваната от настенни свещници плетеница каменни тунели, издълбани в твърдата скала. Докосваше с едната си ръка стените, полирани до идеална гладкост, и тежко стъпваше с ботушите си по мраморния под. Следваше маршрут, известен само нему, водещ навътре, в самото сърце на църквата. Светлината край него ставаше все по-слаба, а тропотът на ботушите му все по-плътен.
След малко стигна до втора врата, използва черен каменен ключ и влезе в личния си параклис. Освен Дей само няколко зидари и кулита, специалисти по експлозивите, бяха виждали това негово лично убежище — те вече бяха погребани под черната шестоъгълна мозайка в белия мраморен под.
Стените тук не бяха така гладки, както в коридорите отвън, и от тях лъхаше студен, влажен въздух. Той бе поискал така — държеше да усеща, че е близко до сърцето на земята. Преподобният Дей изкуцука по периферията на хексаграмата, хвърли поглед към изящната резба на тавана и се спря, за да огледа едно от шестте малки ковчежета, поставени на пиедестали по върховете на звездата.
Отвори ковчежето и докосна с пръсти пергамента на древната книга вътре. Беше копие на Корана във формат фолио. Капка кръв се стече по устните му и падна върху една от страниците. В мига, в който кръвта му докосна хартията, Силата се заблъска в него като пара в котел, заплашвайки да го разкъса. Той рязко отдръпна ръката си от хартията, преди да се е случило непоправимото.
Да, стаята вършеше работата си перфектно, точно както предсказваше Видението — тя увеличаваше Силата му както лупата прави със слънчев лъч.
После спря пред последното ковчеже — то бе единственото празно.
„Още една книга и ще приключа със Светото дело. Фредерик пътува насам с нея — ще я имам след няколко дни.“
Разноцветни светлини проблеснаха пред очите му — ивици в червено, зелено и виолетово — знак за начало на Видението.