Шумът в главата му стана оглушителен, от носа му пак рукна кръв и преподобният с лек стон залитна към центъра на шестоъгълната звезда. Ръцете му висяха безпомощно, той чувстваше гъделичкане по нервите на крайниците си, ужас и удивление изпълваха съзнанието му с приближаването на Видението. Погледът му се отклони към ъгъла на стаята, където имаше отвор… имаше дупка — това беше изоставената минна шахта, която бе намерил тук, точно както бе предсказало Видението: черна, празна, бездънна. Повей от дълбините й разроши косата му. Празнотата й обещаваше да погълне хилядите му най-черни сънища.
В този миг Видението го сграбчи в клещите си и преподобният забели очи. Мускулите му се парализираха и той падна на пода, краката му трескаво подритваха, юмруците му бяха стиснати до счупване, ръцете му се тресяха спазматично, главата му се въртеше от една страна на друга и се удряше в пода, по устните му изби пяна, животински звуци заклокочиха в гърлото му.
Но съзнанието му оставаше чисто. В самия му център избухна експлозия.
Отдолу бликна Светлина и го обхвана от всички страни.
И през гънките на светлата прегръдка, в която бе впримчен, макар и гърчещ се в свещен екстаз, той дочу откъм шахтата тътена на вледеняващия шепот на Звяра.
Четвърта книга
Новия град
13.
29 септември 1894
Слънцето залязва, а влакът ни пресича Мисисипи близо до Сейнт Луис. Тръгнахме от Чикаго на обед и ако вземем връзката без закъснение, пътуването ни до Флагстаф, Аризона, ще отнеме двайсет и четири часа. Там на гарата ще ни чака чартърен влак, който ще ни отведе до Прескот, а оттам до Новия град — ако се вярва на картата — има само шейсет мили. Колко ще ни отнеме пътуването дотам, зависи от фактори, за които нямаме представа: терен, време, качество на пътищата. Достатъчно е да спомена, че намерението ни е да се придвижим колкото можем по-бързо, пък после ще видим какво ще правим. Не бих казал, че се очертава онази екскурзия из Запада, която ми препоръчваше Теди Рузвелт.
Престо щедро се съгласи да ни финансира от явно бездънните си резерви и нае за нас три спални купета. Трябва да се опитаме да си починем в тази отсечка от пътешествието — колкото и трудно да изглежда това, не е изключено да се окаже последната ни възможност да го сторим.
Останалите са във вагон-ресторанта. Джек е сам в съседното купе. След последната му изповед пред мен във влака той все повече се затваря в себе си, мълчи и изпада в периодични кризи на меланхолия. Бих искал да мога да кажа, че така се подготвя за онова, което усеща, че ни предстои, но съм по-склонен да приема, че сме свидетели на бавната, задушаваща смърт на една личност. Даже новината, че брат му е жив, не му възвърна познатата целеустременост — сега в очите на Джек гори черна и самотна светлина. След всичко, което този човек е трябвало да преживее, аз просто не съм сигурен колко още може да издържи една душа.
Трима от нас — Джек, Престо и индианката Мери Уилямс, към които следва да прибавим отсъстващия Джейкъб Стърн — са се нагърбили с отговорност благодарение на общия им сън, върху който не могат да упражнят никакъв контрол. За нещастие ние с Инес не можем да го споделим с тях. Но всеки от нас има своята роля и ако моята е да бъда детективът, който ще открие истинската им цел, аз съм повече от удовлетворен. Подозирам обаче, че ще бъде много по-ценно, ако намеря начин да върна Джек към онова, което беше, преди да се стигне до финалната схватка. Без Джек във върховата му форма онова, което очаква останалите, може да свърши само катастрофално. Остава ни малко време и аз разполагам с една-единствена карта, която бих могъл да се опитам да изиграя.
Тази нощ.
Фургоните завиха покрай последния скалист хълм, насочиха се към селището и пред очите им се показа Черната кула. По скелето, опасващо централната постройка, издигаща се на над шейсет метра над пустинята, се виждаха дребните фигурки на хора, полазили я като мравки. Строежът още беше далеч от завършване — дори от това разстояние се забелязваше, че голяма част от фасадата не е нищо повече от черупка.
Но гледката на подобна гигантска постройка, изникнала в сърцето на пустинята, просто им спря дъха.
— Това ли си видял в съня си? — попита Айлин и седна отпред при Джейкъб.
— Почти същото — отговори й Джейкъб, чиято уста изведнъж бе пресъхнала. Сърцето му се блъскаше в ребрата. Гледката сякаш го бе парализирала.