— И ти ли? — обърна се Айлин назад.
Каназучи надникна изпод брезентовото покривало и само кимна.
— Окей — бавно каза Айлин и се опита да съсредоточи вниманието си на по-практични неща. — Какво ще правим сега?
— Нямам ни най-малка представа — призна си Джейкъб.
— Но… Но ти твърдеше, че ще знаеш какво трябва да направиш в мига, в който я видиш.
— Дай ми минутка, мила, моля ти се! Повярвай ми, че е достатъчно тревожно макар и само да се озова близко до това. Даже ако не мисля за възможните… — Той млъкна.
Тя забеляза, че юздите се тресат в ръцете му.
„Боже мой, каква грешка направих — осъзна едва сега Айлин. — През цялото време си мислех, че този нещастен човек има някакъв план и че ако сънят им се окаже истина, той ще може да ни поведе, а той е изплашен и някак крехък, и сигурно има точно толкова представа какво ще прави по-нататък, колкото имам и аз.“
— Разбира се, Джейкъб — отговори му тя, скривайки собствената си тревога. — Не мога да не призная, че впечатлява. Ще трябва да помислим, нали така?
Той неспокойно прекара ръка по брадата си, без да може да отклони поглед от кулата. Тя му подаде манерка с вода и взе юздите от него, докато той отпиваше дълга глътка.
— Толкова съм жаден — прошепна той и отпи отново.
Откъм вътрешността на фургона се разнесе скърцане на дърво. Айлин се обърна: Каназучи бе изкъртил една от дъските на пода с голи ръце и слагаше в дупката меча си.
— Какво правиш? — попита го тя.
Но той не й отговори. Забеляза, че отново бе облякъл черните си, подобни на пижама дрехи на кули; дрехите на Джейкъб лежаха грижливо нагънати на купчинка. Каназучи нагласи обратно дъската, скри в колана си по-малкия меч, който бе с размерите на дълъг нож, дойде при тях отпред и тихо каза:
— Джейкъб.
Джейкъб рязко се извърна и го погледна. От веждите му капеше пот, в очите му се виждаше страх, дишането му бе често и пресекнато. Двамата вплетоха погледи. Каназучи протегна ръка и с връхчетата на пръстите си леко докосна Джейкъб по челото. Очите на Джейкъб се затвориха, лицето на Каназучи прие изражение, каквото тя никога не бе виждала за краткото време, откакто го познаваше: не така настървено и живо както преди, а смекчено по начин, който подсказваше, че характерът на този човек е способен на дълбока нежност и истинско състрадание.
„Колко изненадващо — помисли си Айлин. — Но от друга страна, този човек твърди, че е монах, нали?“
Дишането на Джейкъб се забави и успокои; бръчките по челото му се разгладиха. След минута контакт Каназучи дръпна ръката си и Джейкъб отвори очи.
Те отново бяха ясни. Страхът в тях беше изчезнал.
— Помни — изрече Каназучи.
Джейкъб кимна. Каназучи понечи да се отдръпне, но събрала смелост, Айлин се пресегна и го хвана за ръката.
— Какво му направи?
Той я погледна изпитателно за миг. Тя не почувства никаква опасност, но видя в погледа му дълбочина, от която разбра колко малко бе разкрил той от себе си пред тях.
— Понякога трябва сами да си припомняме кои сме всъщност — каза Каназучи.
После леко и с уважение сведе глава. Айлин го пусна. Неочаквано, сякаш бе сянка, Каназучи безшумно се измъкна през задната част на фургона. Айлин го проследи с поглед да притичва през пустинята и да изчезва зад купчина камъни. Вгледа се внимателно, но от него вече нямаше и следа.
— Какво ти направи? — попита тя Джейкъб.
— Ако не бях професионалист, а аз съм, щях да кажа, че… сложи ръка на челото ми — отговори й той и изпълзя във вътрешността на фургона.
— Що за глупости ми разказваш?
— По-спокойно и недей да смяташ, че щом носи меч, значи е лош.
— Той само сече главите на хората, така ли?
— Скъпа ми госпожице, трябва ли да прилагаме критериите на нашата култура по отношение на човек, толкова различен от нас?
— Боже опази. А за да му покажа с колко широки разбирания съм, защо не взема да си направя хоби изсушаването на човешки глави?
— Е, аз съм сигурен, че той ще може да ти осигури постоянна доставка на суровина — засмя се Джейкъб. — Извини ме, Айлин, мисля, че преди да пристигнем, трябва да се облека в моите си дрехи. Нека не забравяме, че ти возиш болен равин в тази таратайка. — Той придърпа платнището и разочаровано събра сивите косми по пода на фургона. — Брадата, уви, можем да отпишем.