Фургоните пред тях спряха. Раймър се изправи на капрата, размаха шапка, размени няколко думи с часовите, после бариерата се вдигна и той махна с ръка на останалите да го следват.
— Забрави ли, че трябва да си болен? — напомни му тя.
Джейкъб й върна юздите и зае мястото си отзад. Айлин отговори на ентусиазираните поздрави на усмихнатите пазачи. Минаваха пред плакат, на който пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ В НОВИЯ ГРАД.
— Здравейте, здравейте — извика им тя, после добави на себе си: „Радвам се да ви видя, нещастници… хилете се, хилете се, порове такива!“.
Трупата прекоси граничната полоса и излезе на главната улица. Фасадите на сградите бяха свежо боядисани и буквално блестяха от чистота; ярки цветя в сандъчета ги приветстваха от всеки прозорец, кретонени пердета украсяваха къщите и смекчаваха вида им. Прости, но добре изработени табели обявяваха предназначението на всяка сграда: галантерия, зъболекар, ковач, хотел, кинкалерия. Усмихнати граждани стояха пред всяка сграда по излъсканите до блясък дъсчени тротоари и щастливо махаха на минаващите покрай тях фургони. Ризите им бяха ослепително бели — всички те изглеждаха здрави и чисти.
Пред тях, малко вляво, под купола на грамадна постройка се бе събрала тълпа. Намираха се пред сградата на операта, на която бе окачен плакат: ДОБРЕ ДОШЛИ, ПРЕДПОСЛЕДНИ АРТИСТИ. С наближаването на фургоните се подхвана радостен вик, после керванът спря пред входа на театъра и овациите продължиха. От всички страни се стичаха хора — все широко усмихнати и все така облечени в бели дрехи.
Бендиго Раймър се изправи на капрата, размаха шапка в приветствен жест и дълбоко се поклони във всички посоки.
„Тъпият пияница е убеден, че те са тук, за да приветстват него — помисли си Айлин. — Все едно, че е умрял и се е възнесъл на небето.“
— Благодаря ви! Много ви благодаря! — уверяваше ги Бендиго просълзен с присъщата си лекота, оставайки нечут във всеобщата врява. — Не знам дали бих могъл да ви опиша колко много означава за нас, че сте тук… такова чудесно, благородно посрещане!
— Не вярвам, че някога ще срещна друг човек, така изгладнял за обич — проговори Джейкъб с удивление.
— Гледай на това като на божия благословия.
Останалите артисти надничаха боязливо изпод платнищата и изглеждаха напълно объркани: единствената им заслуга до момента бе, че са влезли в града; какво ли щеше да стори тази тълпа след истинско представление?
Възгласите секнаха в мига, в който се появи огромен мъж в сиво връхно палто — единственият засега, който не носеше бяла туника. Той излезе с широка крачка от тълпата и се приближи до фургона на Бендиго, придружен от раздърпана жена с отворен бележник.
— Добре дошли в Новия град, приятели — изгърмя гласът си огромния мъж.
— Благодарим ви, аз… — опита се да започне Бендиго.
— Не е ли денят прекрасен?
— Да… да, сър, денят е такъв, какъвто досега не съм…
— Ти ли си Бендиго Раймър, приятелю? — осведоми се грамадата.
— Лично аз, сър, и съм на вашите услуги…
— Ще бъдеш ли така добър да слезеш и да накараш хората си да излязат от фургоните и да се строят тук заради мен?
— Веднага, сър! — Бендиго се обърна към останалите фургони и плесна с ръце: — Хайде, всички! Отпред, в средата, бързо!
Артисти и сценични работници се събраха до Бендиго; притихнала, но продължаваща да се усмихва, тълпата се натискаше около тях. Айлин помогна на Джейкъб да слезе от задната страна на фургона и за да създаде впечатлението, че той все още не се чувства добре, му помогна да стигне на почивки до другите.
— Разрешете ми да ви представя готовата да работи за вас и да ви носи удоволствие „Предпоследна театрална трупа на Бендиго Раймър“ — извика Бендиго и направи поклон с чупка в кръста, замахвайки с глупавата си зелена шапчица.
Едрият мъж внимателно преброи присъстващите. Никой в тълпата не помръдваше и не прошепваше. Той погледна в бележника на жената, отново преброи хората на Бендиго и се намръщи.
— Трябваше да бъдете деветнайсет — обърна се той към Бендиго.
— Извинете?
— Тук има само осемнайсет души. На влизане сте декларирали деветнайсет. Имате ли някакво обяснение, мистър Раймър?
Раймър преглътна с труд, огледа се, погледна за миг Айлин в очите и регистрира присъствието на голобрадия Джейкъб. Айлин просто виждаше как мъничкият му мозък работи трескаво като хамстер на въртележка. Той направи крачка към гиганта, скръсти ръце на гърдите си и крайно неубедително се опита да представи нещата като малко недоразумение между приятели.