Той изчака луната да се скрие зад облак, изостави прикритието на бараките, излезе на открито и се понесе встрани от кулата и града, защото искаше да заобиколи отдалече и да стигне до полите на скалния монолит. Оттук се виждаше задната страна на църквата и в сравнение с това, което ставаше от другата страна, тук бе почти безлюдно. Този вход не бе така пищно украсен — проектантът на църквата явно залагаше на това тя да бъде съзерцавана само отпред.
Каназучи се загледа за известно време в работата на белоблузите строители, които периодично изтикваха ръчни колички, пълни с боклук, и ги изпразваха на едно открито място, отстоящо на стотина крачки в посока на монолита. Той изпълзя до края на строителната площадка и се скри зад планината от отпадъци.
Когато се приближи следващият работник, Каназучи го изчака да вдигне дръжките на количката си, за да я изпразни, после счупи врата му с един-единствен удар и изтегли тялото зад купа. Там съблече дрехите на мъжа и ги облече върху своите — бялата туника, панталоните и обувките. Ушита от груба памучна материя, пригодената за обличане през главата дреха имаше отворена яка и висеше до средата на бедрата му, давайки му прекрасна възможност да скрие под нея дългия си нож — вакизаши — като го пъхне отзад в колана си. После японецът издърпа боклуците от количката с две ръце и затрупа тялото.
След малко дойде друг работник — блед слаб младеж, който разтовари количката си, без да му обърне никакво внимание. Каназучи сграбчи дръжките на своята количка и тръгна след младежа към отворените врати на задния вход. Едва сега, с приближаването си, той осъзна истинския мащаб на черната катедрала — тя определено бе най-голямата сграда, която бе виждал. Когато стигна в основата й, Каназучи вдигна глава и даже не видя върха на централната кула.
Слязоха надолу по дървена рампа, положена върху стълбище, осветено от факли в ниши по стените. Работници нареждаха плочи върху част от необятния под. Други чукаха с длета по арки, сводове и портали, трети запълваха с хоросан фугите между каменните блокове. Каназучи изтика количката си до центъра на църквата, все още неспособен да проникне с взора си през тъмнината, в която се губеха издигащите се нагоре стени. Но чувстваше студения страх, който повяваше между тези стени.
Спомни си чертежите на европейски катедрали, които му бе показал един монах в манастира, и си помисли, че и те би трябвало да създават същото чувство като тук: студени и заплашителни, създадени да плашат богомолците. В неговата родина храмовете бяха приветливи сгради, свързани със земята, върху която са построени, създадени да носят душевна хармония и вътрешен мир. И за пореден път се запита що за Бог е този, на когото се покланят в западните страни и който така силно държи да се страхуват от него.
В своето видение Каназучи бе видял крипта, издълбана под централната зала на кулата от китайските работници. Това помещение може би се намираше под мястото, където стоеше точно в този момент, и боклуците, които изхвърляха, можеше да идват от разчистването на тази зала. Ако тя съществуваше, трябваше му време, за да намери входа за нея.
Цяла редица зейнали правоъгълни отвори в стените от двете му страни очакваха прозорци, но стъкло беше поставено само на един кръгъл прозорец точно над задния вход. Цветно. Ярък лунен лъч проникваше през него и хвърляше призрачен отпечатък върху черния под.
Идеален кръг червена светлина, пронизан от три назъбени светкавици.
Той забеляза, че подът е леко вдлъбнат, с център близо до мястото, където се намираше червеният кръг. Коленичи, за да разгледа по-отблизо, и забеляза, че в камъните има тесни улеи, които стигат до мрежа от решетки в долната част на този миниатюрен басейн. Отдолу полъхваше леден въздух.
В мига, в който Каназучи понечи да разгледа по-подробно решетките, камбаните над главата му забиха и в църквата се разнесе оглушителен звън. Още при първите няколко удара всички спряха работата си, оставиха инструментите си на пода и се отправиха към предната част на катедралата. Каназучи ги последва, смесвайки се с останалите, които се насочваха към главния вход. Скри се в центъра на голямата група, наброяваща поне стотина души, която мълчаливо сбиваше редици точно пред вратата, и пусна мрежата на сетивата си над тях. С изненада установи, че наоколо има само едно работещо съзнание. Никакви мисли, никакъв душевен шум, никакви вътрешни гласове. Един мозък насочваше всички тези тела.