„Познавам това лице — мина през главата й. — Виждала съм го преди. Не знам къде и кога, но бог ми е свидетел, че такъв като него не може да се забрави.“ За миг се поколеба дали да не го попита, но някакъв инстинкт я предупреди да не разговаря с него.
Преподобният не направи и опит да се запознае с присъстващите: той знаеше имената, които го интересуваха, всички вече бяха съобразили кой е той и най-сетне, актьорите бяха загубили ума и дума в мига, в който се бе появил. Гласът му звучеше с подчертан южняшки акцент… но дали не се долавяше и английска изтънченост?
„Очите му са мъртви“ — отбеляза Джейкъб и веднага свали поглед обратно върху ябълковия си пай. Сърцето му се разтуптя. И преди беше срещал хора, които излъчваха волята си по едва ли не осезаем за околиите начин. Този човек правеше това през очите си със същата лекота, с която атлет би помръднал някой свой мускул. „Не трябва да поглеждаш в тези очи“ — искаше да предупреди той Айлин.
— Как сте тази вечер, мистър Джейкъб Стърн? — осведоми се преподобният. — Казаха ми, че по време на пътуването сте се почувствали неразположен.
— Много по-добре, благодаря ви — отговори Джейкъб, надявайки се Айлин да погледне към него, но тя се бе втренчила в преподобния Дей.
— Вие очевидно не сте член на трупата… мога ли да ви попитам какво ви доведе насам?
— Може да се каже, че съм нещо като турист — скромно отговори Джейкъб. — Най-обикновен човек, наслаждаващ се на оттеглянето си от активна работа, решил най-сетне да види това чудо Запада…
— Каква е тази комуна? — попита Айлин, неспособна повече да сдържа любопитството си. — Предполагам, вие ръководите нещата тук, затова се интересувам какво всъщност става? Каква е целта?
Преподобният Дей за пръв път се обърна към нея и тя почувства силата на погледа му да се стоварва върху нея като физически удар. Външно изражението му оставаше спокойно, даже приятелско, но от онова, което излъчваха очите му, й призля — стомахът й буквално се преобърна. Лицето й пребледня и тя извърна поглед.
— Целта е служба на Бога, госпожице Темпъл — отговори й преподобният простичко, — а едновременно с това и на неговия Син, Спасителя Исус Христос. Цел, която би следвало да е обща за всички ни. Извинявам се… не ви ли раздадоха копие от правилата тук? Там се съдържа цялата информация, която човек трябва да знае за нас. Даваме по един екземпляр на всички наши гости.
„Той иска да го погледна отново — разбра Айлин, — желае това, следователно не бива да го правя. Усещам съзнанието му като паяк, драскащ по черепа ми в търсене на отвор, през който да проникне.“
— Извинете ме, ако съм сбъркал — проговори уловилият тревогата й Джейкъб, решил да отклони вниманието на този човек от нея. — Но на мен ми се стори, че в раздадените ни листчета се изброяват повече неща, които не бива да правим.
Дей бавно се обърна към Джейкъб, погледът му се втвърди, макар в него все още да отсъстваше гняв.
— Може би ще си спомните, господине, че дори Бог ни остави своите заповеди, които по същество са забрани.
„Не му харесва, когато някой му противоречи — забеляза Джейкъб. — Определено не е свикнал да му се възразява, а и с тези негови очи кой ли би посмял да го стори? Добре, давай, направи каквото можеш с един старец, чудовище, но не смей да докосваш дори един косъм от главата на тази жена, защото ще те накарам да съжалиш, че си се родил!“
— Но те са само десет — напомни му Джейкъб, — а вашите са петдесет.
— Стриктното изпълнение на волята Божия е трудна работа за всеки от нас — каза Дей. — Ние нямаме претенции, че сме идеални, мистър Стърн, ние само искаме да бъдем такива.
— Е, тогава целият свят би ви аплодирал за тези намерения. Защо се криете по този начин?