— Светът… е едно лошо място, в което не се съмнявам, че сам сте се убедили по време на пътуванията си. Нашата надежда е да построим по-добър свят за нас самите в очертанията на този град. Затова и съм нарекъл къщата, в която живея, „Дом на надеждата“. Ние очакваме от гостите си да проявят уважение към нашите усилия и нашите ценности, дори да не са съгласни с тях.
— Уважение — това е напълно естествено — съгласи се Джейкъб.
„Не го провокирай, Джейкъб, отстъпи.“
Преподобният остана загледан в Джейкъб и в погледа му се появи разбиране, а след това и пламъчето на по-голям интерес.
— Да не би сам да сте човек на Бога, мистър Стърн?
Джейкъб вдигна глава и срещна погледа на Айлин: сега тя искаше да му каже да внимава.
— Може и така да се каже — призна Джейкъб. — Аз съм равин.
— Но, разбира се, сега всичко ми се изяснява — каза преподобният Дей. — Тук сред нас имаме доста от племето Израилево, заедно с целия асортимент на останалите провалили се вероизповедания — излишно е да ви обяснявам, че техните представители отдавна са покръстени в истинската вяра.
— Е, спечелваш някои, губиш други — подметна Джейкъб и сви рамене.
Преподобният търпеливо се усмихна:
— Не бих искал да досаждаме на моите гости с академичността на един теологичен дебат, но може би утре ще седнем заедно с вас, рави Джейкъб Стърн, за да обсъдим в по-голяма дълбочина нашите… различия.
— Разбира се, преподобни. Но трябва да ви предупредя, че приемането на юдаизма е много сериозна стъпка в живота на един човек.
— Е, когато човек се е посветил на Светото дело — поусмихна се Дей, — това е риск, който трябва да поемаме с готовност.
Преподобният Дей се обърна към Бендиго Раймър, който до този момент бе седял абсолютно неподвижен и едва сега се размърда и запримигва начесто, като че ли току-що бе излязъл от дълбок хипнотичен транс.
— Надявам се, харесахте скромния ни театър, мистър Раймър? — попита Дей и стана.
— Да, прекрасен е, сър — откликна Раймър, дълбоко трогнат от загрижеността на този човек. — Чудесно място, за което искам още веднъж да ви благодаря.
— Отлично. Не мога да ви опиша с какво нетърпение очакваме вашето представление утре вечер — каза Дей.
Той се поклони вдървено и бързо излезе от стаята. Джейкъб сложи ръка на челото си, опитвайки да успокои пулсиращата болка, която непонятно как се бе появила в главата му. Айлин се премести до него загрижена.
Останалите от трупата, които имаха чувството, че ги бяха накарали да задържат дъха си в продължение на цял час, въздъхнаха с облекчение.
Тази, която върви сама тихо почука на вратата на купето. Нямаше отговор. Тя понечи да почука повторно, но в този миг Джек Спаркс рязко отвори вратата с револвер в ръка, бесен от това, че го безпокоят. Тя запази хладнокръвие и го изчака да проговори пръв.
— Какво искаш? — почти викна той.
— Мога ли да вляза?
— Защо?
Тя го погледна и внимателно се опита да пробие стената от гняв, с която се бе заобиколил. Джек сведе поглед и напъха револвера си в колана. Задържа вратата отворена, а когато тя влезе, затвори и заключи.
Тя седна и вложи цялото си умение да не показва безпокойството си. След няколко пълни с напрежение секунди Джек седна срещу нея.
— Искам да ти разкажа за моя сън — започна тя.
След нови няколко секунди той каза:
— Добре, слушам.
Наблюдаваше я нетърпеливо смръщен, със студен поглед. Тя пое дълбоко дъх. Знаеше, че началото е най-важно.
— В моя сън земята е моята майка, а небето — мой баща. Те са разделени, но живеят един до друг, докосват се по линията на хоризонта и са във вечно равновесие. И тъй като между тях съществува хармония, на света се раждат животни — всяко в образа на някой бог, живеещ на небето или на земята. Хората са били последните, които са се появили — трябвало е да чакат най-дълго да бъдат създадени.
— Защо?
— Защото носят най-голяма отговорност…
— Какво означава това?
— Те са единствените, на които е дадена и светлина, и тъмнина. Животните се подчиняват на своите богове, без да питат, затова познават само доброто, но хората трябва да изслушват и двете страни. Само те могат да решават.
— Какво да решават?
— Коя страна е по-силна в тях.
Тя го погледна за миг, но видя в очите му да блясва гняв, така че отново отмести погледа си.