— Той ли те изпрати тук? — попита Джек и кимна към стената, която ги разделяше от купето на Дойл.
— Аз само ти разказвам съня си — отговори тя просто и зачака.
— Добре — изтръгна се от него накрая.
— В съня ми хората са загубили равновесието, забравили са, че са деца едновременно на небето и земята. Съзнанието им укрепва, но сърцата им остават затворени — те са загубили уважение към животните и техните богове. Сега хората вярват, че са намерили собствен път към земята и че са тук сами, отделени от останалата част на Творението. Те са умни, но решавайки да следват този път, се отклоняват от истината… Това създава празнота в тях. В тази празнота нахлуват мисли от мозъка, мисли, които говорят без гласа на сърцето. Мисли за власт и за контрол над другите. Така започва да се отваря раната.
— Раната?
— Раната в земята. Онази, която видяхме в съня си.
— В пустинята.
Тя кимна.
— Това, от което хората имат нужда, е лечение, с чиято помощ да свържат отново сърце и душа, защото умът им казва, че те имат нужда от повече власт, а от това раната се отваря все по-дълбоко… Само ти разказвам съня си.
Погледът на Джек се бе смекчил и в очите му се виждаше интерес, борещ се с болката.
— В общия ни сън ние виждаме кула в пустинята — каза тя, добила увереност, че вече може да включи и него. — Моят народ използва магическото колело, за да отворят хората сърцата си и да чуят гласовете на нашите богове. И макар да се обръщаме към небето, за да ги чуем, ние знаем, че те живеят в нас, и именно в нас трябва да се вслушаме.
— А кулата?
— Тази кула е като нашето магическо колело, с тази разлика, че тя се обръща към тъмнината. Под земята се е отворила дълбока рана и Черния гарван зове тъмнината да излезе през раната и да установи властта си над земята.
— И по този начин тъмнината ще спечели — каза Джек.
— По този начин времето ще спре. По този начин хората ще бъдат унищожени, защото точно те са отворили раната и са позволили на Черния гарван да покани тъмнината в нашия свят.
— Кой е този човек?
— Във всеки от нас това е фалшивият глас на ума. В съня той е онзи, който повежда хората по грешния път и извиква тъмнината от дълбините на земята.
— А в реалния свят — заключи Джек — това е моят брат.
— Мисля, че да — съгласи се тя след кратко колебание.
— Кои са Шестимата?
— Онези, призвани да го спрат.
— Призвани от кого?
— Това не знаем.
— Но аз и ти сме измежду тях.
— Ние сънувахме съня. Да, мисля, че е така.
Джек остана седнал, без да продума, но чертите на лицето му се гърчеха — той се бореше с обзелите го емоции. Тя го наблюдаваше състрадателно, но не правеше нищо, защото той бе този, който трябваше да се обърне към нея.
— Как? Как можем да го спрем? — попита Джек и сега на лицето му имаше изражение на неподправен страх, а гласът му излизаше на пресекулки. — Опитах преди и се провалих. Провалих се и пред себе си. Допуснах тъмнината да се настани в мен. — Той шепнеше. — Страх ме е. Страх ме е, че не съм достатъчно силен.
Тази, която върви сама отново пое дълбоко дъх и за пръв път откакто бе влязла, го погледна право в очите. Моментът беше дошъл.
— Трябва да се излекуваш — каза му тя. — Преди да опиташ отново.
Той я изгледа втренчено, но последната защитна бариера на гнева му се бе стопила. Сега седеше пред нея уязвим и истински, а от очите му капеха сълзи.
— Не знам как да започна — прошепна той.
— Но ще опиташ да го спреш, така или иначе, нали?
— Да.
— Тогава отново ще се провалиш. Това ли желаеш?
— Не.
— В такъв случай нямаш избор.
Той поклати глава, съгласен с нея. По бузите му се стичаха сълзи, които той не се опитваше да спре.
Тя взе ръцете му в своите и ги стисна силно. Той я погледна.
— Аз ще ти помогна — обеща Тази, която върви сама.
Първият писък, разнесъл се зад стената, изтръгна Дойл от неспокойния му сън. Той се хвърли към вратата, следван по петите от Инес. Озовали се отвън в коридора, двамата мъже се спряха и напрегнато се вслушаха в онова, което ставаше в купето на Джек. Женски глас ритмично пееше и в допълнение на това отвътре идваше тежката миризма на горяща билка. Гласът на индианката стихна, те чуха леко стенание, но миг по-късно косата им настръхна от нов писък.