— Боже мой, Който си в небесата… — прошепна Дойл.
— Звучи, като че ли го пекат на шиш — обади се Инес.
Дойл бутна вратата и влезе, но гледката, пред която се изправиха, ги накара да замръзнат на местата си.
В малкото помещение беше адски горещо. Джек лежеше на тясната пътека между седалките, а Тази, която върви сама бе коленичила до него. Съблечен гол до кръста, Джек изглеждаше сякаш беше загубил разсъдъка си. Гърдите му бяха покрити с диагонални ивици червена и бяла боя. Мери Уилямс бе само по набедрена престилка, бе пристегната с някаква лента през гърдите, а лицето й бе нашарено със същите цветове. От две кадилници се издигаше дим на тлеещ пелин, от което задушливата атмосфера бе съвсем непоносима. Дълга дървена лула лежеше на една от седалките, а на пода до главата на Джек бе положена върбова клонка с орлово перо на върха.
И двамата бяха плувнали в пот. Джек се гърчеше от агонизираща болка, а тя въртеше ръце, сякаш бързо месеше тесто над гръдния му кош. Намираше се в някакъв транс, защото не забеляза нахлуването им. Чертите й бяха напрегнати и някак изваяни, а от устата й не спираше да се носи все същото неразбираемо заклинание.
От устните на Джек се откъсна нов разкъсващ душата вик и тялото му направи мост на пода, обтегнато като тетива на лък. Досещайки се с известно закъснение, че писъците му могат да разбудят всички във вагона, Дойл понечи да затвори вратата, но не направи нищо, защото в същия миг индианката отдели ръцете си от гърдите на Джек… и в тях имаше нещо!
Беше тресяща се розово-червена прозрачна маса с размера на издължен грейпфрут, в чийто център се виждаше горещо черно ядро, обвито с разтеглени нишки от отвратителна сива материя, която, подобно на ребра, придаваше на нещото стабилност и структура.
Някакъв зародиш или ларва, нещо по-близко до насекомите, отколкото до човек. Дойл се обърна към Инес, чието лице беше бяло като платно. Удивлението на Инес непонятно защо му вдъхна известен кураж.
Ръцете на жената не спираха да се въртят и вибрираха с такава непостижимо висока честота, че беше невъзможно да се разбере дали гадното нещо в шепите й се тресе от нейните движения, или от своята собствена енергия. Двамата мъже не бяха сигурни дали да вярват на очите си и не бяха уверени дали тя изобщо държи нещо в ръцете си.
Джек се отпусна и тялото му се удари с глух звук в пода.
Дойл сграбчи Инес, издърпа го обратно в коридора и бързо затвори вратата. Двамата се спогледаха смаяни. Инес трескаво примигваше, устните му се мърдаха беззвучно.
Дойл му направи знак да мълчи и поклати глава. Инес послушно се отправи към тяхното купе и без много да мисли, извади бутилка уиски от пътната си чанта. Седнали един срещу друг в леглата си, двамата братя си наляха внушителни дози и зачакаха уискито да изтрие от съзнанието им ужасния спомен.
Никой не продума и дума по повод видяното.
През останалата част от нощта иззад разделящата ги от купето на Джек стена повече не се чу нито звук.
Каньонът на черепа, Аризона
Хайката вече бе прекарала една бурна нощ в хотела „Каньонът на черепа“ и когато алкохолната река потече за втора вечер подред, изглеждаше невъзможно градчето да издържи повече.
Групата бе подхванала разгорещен спор коя заплаха за обществото да подгони най-напред: китаеца или онзи хитър, измамен, продажен кучи син, предател и затворник Франк Маккуети. Въпреки различията в мненията си всички бяха единодушни, че когото и да хванат, ще му метнат бързо-бързо конопената вратовръзка и ще го полюлеят на най-близкото дърво.
Шериф Томи Бътърфийлд се чувстваше най-измамен от всички: заради освобождаването на Франк той бе влязъл в пререкание с губернатора, за бога! Беше се доверил на този човек, беше заложил политическата си кариера, а ето как му се отплащаше Кожения Франк. Мръсникът можеше вече да е преполовил пътя до Гуадалахара! Томи бе успял да убеди хайката да отидат до Каньона на черепа, следвайки инструкциите, които Франк им бе оставил, но когато най-сетне бяха стигнали и него го нямаше, отделните викове за възмездие скоро се превърнаха в хор.
С напредването на следващия ден приказките ставаха все по-пиперливи, а разпитите на персонала в хотела все по-безцеремонни, докато накрая един от прислугата призна, че Франк не е тръгнал към Прескот, както им бяха казали първоначално — под страх от смъртно наказание, не пропусна да уточни изплашеният човечец — защото го видели да потегля на запад към религиозното селище. Там, за където се бяха запътили артистите и Главореза. Когато истината лъсна наяве, стаята потъна в гръмогласен рев.