Тръгваме тази нощ, бе преобладаващото мнение, нахлуваме със стрелба, изкопаваме ги от дупките им и господ да му е на помощ на онзи, който се осмели да се изпречи на пътя ни. Оставаше само да се види как ще намерят мястото.
Тогава се обади джентълменът, който досега кротко бе седял в ъгъла си, заобиколен от четиримата си спътници.
Те знаели пътя, успокои ги джентълменът. Всъщност точно натам пътували и щели да бъдат повече от щастливи да ги заведат.
Веднага ли?
Да, планирали да потеглят тази вечер, обясни им мъжът. И знаели едно много удобно място за почивка, където биха могли да пренощуват, ако решат да поспрат.
— А ти каква работа имаш в онова място? — попита някой.
— Ние сме продавачи на библии — отговори мъжът и наистина един от спътниците му отвори пътна чанта, пълна със свещени книги.
Водачите на хайката подхванаха яростен и гръмогласен спор, но в крайна сметка надделя становището, че тези момчета изглеждат съвсем наред, добре са облечени и вчесани, явно са богобоязливи и най-важното — знаят пътя. Стигнали до този извод, всички без изключение се съгласиха: потегляме с тях веднага.
Когато трийсет и осемте аматьори се събраха отвън, петимата продавачи на библии вече ги чакаха, оседлали конете си. Никой от доброволците не чу как водачът им — онзи, който бе проговорил пръв, симпатичният мъж с лек немски акцент — каза тихо на един от спътниците си:
— Чакайте моя сигнал.
14.
Франк изчака пет минути след изгрев-слънце и чак тогава се приближи до пропускателния пункт. Мъж и жена, облечени в еднакви бели блузи и въоръжени с карабини „Уинчестър“, излязоха от караулката, за да го посрещнат.
— Добре дошъл в Новия град — обади се жената.
— Радвам се, че дойдох — отговори Франк.
— Прекрасен ден, нали?
— Е, виждал съм и по-лоши — каза Франк.
— Какво ви води при нас? — И двамата се усмихваха.
— Ами… реших да се присъединя към вас — ухили им се в отговор Франк.
— Да се… присъедините ли? — заекна жената.
— Ами да.
Усмивките им помръкнаха, после двамата неспокойно се спогледаха.
— Да се присъедините значи? — поиска да се увери и мъжът.
— Да.
— Извинете ни за момент — помоли жената.
Двамата влязоха обратно в караулката и си зашепнаха нещо. Франк видя през прозореца как мъжът затрака на морзовия ключ на телеграфа, вдигна поглед и проследи окачената на стълбове жица, която отиваше към града в далечината. Извади бинокъла си и го насочи на изток, където през нощта бе станал свидетел на проведеното военно учение — там се виждаше нещо като полигон с множество стрелкови рубежи.
Апаратът отново затрака — явно отговорът пристигаше. Той прибра бинокъла. След малко часовите излязоха, отново цъфнали в широки усмивки.
— Можете да продължите с коня си нататък, господине — каза му жената. — Моля ви, придържайте се към пътя през цялото време. Когато стигнете Новия град, ще ви посрещнат с по-нататъшни инструкции.
— И дано денят ви бъде прекрасен — пожела му мъжът.
Франк докосна вежливо периферията на шапката си и смушка с пети коня си към града. Пътят беше обикновен, но добре поддържан, достатъчно широк, за да пропусне фургон, и опънал се прав като стрела през дюните. В далечината се издигаше дим от все още невидими комини. Докато изминаваше петте мили, делящи го от следващия пропускателен пункт, на хоризонта се появи черно петно, постепенно се уголеми и след малко се превърна в силуета на огромна черна кула. Когато осъзна какво вижда, Франк спря и в главата му отново прозвуча гласът на Моли.
„Май се нахака в нечий кошмар, Франки, не зная чий, но не е твой, защото ме няма в него. И какво ще правиш сега?“
„Нали ме познаваш, Моли, ако ще е гарга, да е рошава.“
Пред него се простираше голям град, застроен с коптори. Странно, отдалеч бе останал с впечатлението, че Новия град е град на спретнати оградени къщурки, потънал в зеленината на дървета, под чиито примамливи сенки се гонят деца с личица, покрити с лунички. Това пред очите му повече приличаше на някое от познатите му мръсни предградия, заобикалящи мексиканските градове.