Той продължи напред. Усмихнати лица му махнаха през прозореца на следващата караулка да продължава. Красиво младо момиче на кон го пресрещна малко след караулката и го придружи до една конюшня в непосредствена близост до главната улица. Малко по-нататък, до една стена, бяха спрени фургоните на артистите.
Бе се озовал точно където искаше — поне в това можеше да е сигурен.
Скочи от коня си и в същия миг се появи група от пет усмихнати млади момчета, не по-възрастни от осемнайсет години, все облечени в бели блузи. Бяха белокожи и чернокожи и весело го приветстваха. Един коняр отведе коня му заедно с пристегнатата за седлото карабина „Хенри“. Някой натика листче в ръката му — „Правила за поведение на гостите в Новия град“, — друг го помоли да предаде останалото си оръжие.
— В Новия град оръжията са забранени — обясни трети от белоблузите, посочвайки му за потвърждение Правило 14 от листа, който се оказа дълъг като ферман.
Франк разбра, че е безполезно да спори, и предаде колта си.
— Но кобура с колана ще задържа, ако не възразявате — заяви той.
— Изобщо не възразяваме — озари го с усмивка посрещачът.
— Добре — примири се Франк и добави наум: „Защото може да ми потрябват куршумите за револвера, който съм скрил в ботуша си“.
— А сега, ако обичате, свалете шапката си и вдигнете ръце над главата си — помоли един от тях.
— Защо?
— За да можем да ви облечем в блузата — обясни друг.
Двама държаха една широко разтворена бяла блуза, готови да я метнат връз главата му. Франк обмисли предложението за момент, реши, че започва да му писва, и отбеляза:
— Не, благодаря.
Върна им обратно списъка с правилата и излезе от конюшнята. Групата посрещачи объркано се завъртя зад него като ято разтревожени гъски.
— Но всеки, който иска да се присъедини към нас, трябва да е облечен в блузата, сър…
— Така пише в правилата.
Франк тръгна по главната улица. И платното, и покритите с дъски тротоари бяха претъпкани със забързани усмихнати хора, облечени без изключение в прословутите бели блузи. Франк забеляза из тълпата доста китайски лица. Никое от тях не отговаряше на описанието на неговия китаец, но самият им брой даваше надежда, че Главореза едва ли е далеч.
Той спря, драсна клечка кибрит в една колона и запали тънка пура. Петимата му посрещачи объркано зашепнаха нещо зад гърба му, накрая един от тях — млад негър с очила — събра смелост и пристъпи напред.
— Съжалявам, сър, но в Новия град пушенето е забранено…
Франк се обърна и погледът му накара младежът да замълчи сконфузено.
— Колко да ви дам, деца, за да се разкарате? — попита Франк и извади от джоба си шепа сребърни монети. — По долар на калпак, става ли?
Изгледаха го смаяно.
— В Новия град нямаме пари, сър.
— Имаме всичко, от което се нуждаем.
— Всичките ни нужди са удовлетворени.
— Ясно, разбирам — въздъхна Франк и прибра монетите.
— Крайно важно е всички да спазваме правилата.
— Разбира се, момче, защото другото е анархия, а анархията е лошо нещо, нали така?
Те отново го изгледаха недоумяващо. Най-сетне сериозно изглеждащото чернокожо кръглолико момче, което май им беше водач, пое отговорността да води спора.
— Особено ако някой иска да се присъедини към нас. Казаха ни, че вие искате да станете един от нас.
— Казаха ви значи, така ли?
— Вие искате да се присъедините към нас, нали?
— Обмислям тази възможност — отговори Франк и погледна по улицата. На ъгъла на първата пряка отдясно се виждаше плакат, окачен на голяма сграда — ярки цветове, едри букви. Франк се отправи нататък.
— Защото ние имаме стриктни правила по отношение на хората, които искат да се присъединят към нас — продължи чернокожият младеж, без да се откъсва от него.
— Това никак не ме изненадва.
— Наистина трябва да ни последвате, сър…
— Как се казваш, момче?
— Кларънс, сър.
— Виж какво ще ти кажа, Кларънс. Защо не спреш да го увърташ и не ми кажеш направо, така че да мога да взема решение? Кой върти нещата тук?
— Извинете?
— Кой е главатарят?
— Нашият водач?
— Кой написа правилата?
— Наш водач е преподобният Дей.