— Но все още има един начин, по който бих могъл да бъда полезен на Ваше Величество… — Бендиго се обърна и се хвърли да помогне на крал Аликзандър да се надигне, преди тъпият мухльо, играещ ролята му, да успее да се противопостави. Турнето им продължаваше шести месец, а малоумникът още не се бе научил как да изпълва сцената с кралско присъствие. — Ще ви върна любовта на вашата годеница принцеса Флавия, която ви остана вярна и през най-тъмните мигове на несигурната й съдба и се молеше за вашето завръщане.
„Ха! Ако наистина бях Флавия и трябваше да се омъжа за този нескопосник със скапана прическа — помисли си Айлин, — вече щях да съм преспала с цел ескадрон кавалеристи от полка на Кралските драгуни.“
Раймър направи жест към кулисите. Айлин повдигна гърдите си с две ръце, за да им помогне да се покажат максимално над деколтето — поостаряхме за тези номера, миличка, как мислиш? — и с ефирна походка изхвръкна на сцената.
— Господарю мой, нима сте жив? Обична ми надеждо! Господ да ви благослови!
Тя се просна върху крал Тъпчо и предпазливо подуши. Слава богу, този път поне не беше ял пресен лук преди представлението. Последва голямата целувка — след Кливланд, където го ритна в слабините, младежът вече не смееше да завира дългия си език в цялото й гърло — а междувременно трогателният Бендиго деликатно се извърна, за да не наблюдава завръщането на жената, която обичаше, при краля, чийто живот бе спасил. Завесата падна и както можеше да се очаква, залата избухна в аплодисменти.
Колко е лесно да доставиш удоволствие на американската публика!
— Айлин, скъпа, във финалната ни сцена заедно, когато те информирам за… ъъ… неугасващата си любов към теб, не мислиш ли, че репликата за пръстена ми, който винаги ще носиш на пръста си, би могла да бъде подадена малко по-бързо?
Бендиго Раймър се гледаше в огледалото. Беше стигнал до средата на процеса по изтриването на мазния си грим. Не можеше да откъсне поглед от лицето си, сякаш бе хипнотизиран.
„Какво, по дяволите, си мисли, че гледа?“ — питаше се Айлин. Дори самото излизане на сцената едновременно с него бе достатъчно мъчение, а необходимостта да споделят една и съща гримьорна, както често се налагаше из тия селски пущинаци, бе като затворническа присъда.
— Бендиго, скъпи, не разбираш ли, че Флавия се колебае, защото е разкъсвана между дълга си към скапания крал и невероятната страст, която я влече към обичния й Рудолфо. Ако тя отговори прекалено бързо, опасявам се, това би внушило известни съмнения в искреността на чувствата й. — Тя изчака зъбните колелца на мисълта му да зацепят едно за друго и й се стори, че буквално чува скърцането им. — Или поне такава е моята интерпретация — завърши тя скромно.
— Да-а… ако се изиграе по този начин… — започна той, поглаждайки брада. Всяко негово движение, свързано с напъна да мисли, изглеждаше мъчително. — В такъв случай тази пауза е полезна, така ли?
— Ако Флавия е така отчаяно влюбена в теб, най-добре е да подскажем това на зрителите.
— Колко си права! — изрева той и скочи на крака. — Господ да те благослови, скъпа! Винаги съм смятал, че си безценна находка за моята трупа!
Бендиго отметна глава и впръсна в устата си струя от пулверизатора, който съдържаше „Успокоително за болно гърло“, производство на компанията „Макгаригъл“.
„О, боже, той май се кани да ме целува!“
При нормални обстоятелства дъхът на Раймър създаваше впечатление у околните, че съвсем наскоро е погълнал балсамирана котка. „Макгаригъл“ само помагаше да изглежда, като че ли котката вече е била сварена в евтин одеколон.
Раймър надвисна над нея. Айлин ловко и доколкото бе възможно грациозно му предложи само темето си. Устните му се плъзнаха през косата й и я изплескаха с лепкав грим. След това Бендиго се отдръпна и закрачи из стаята, прекарвайки пръсти през дългите си боядисани кичури в опит да изглежда като човек, осенен от вдъхновение.
„Аз живея в някакъв кошмар“ — помисли си Айлин Темпъл не за пръв път. Дори не за пръв път тази нощ. Когато бе тръгнала за Америка преди десет години, носена на крилете на надеждата и младежките амбиции, можеше ли някой да предположи, че звездата й ще падне толкова скоро и толкова ниско под линията на видимия хоризонт?
„Предпоследна театрална трупа на Бендиго Раймър“ (така и не бе събрала смелостта да го попита дали влага някакъв смисъл в думата „предпоследна“, но по нейно мнение отговорът по-скоро беше „не“). Бившият идол от матинетата Бендиго Раймър — или ако трябва да се каже истината: Оскар Кранц от Скрантън, Пенсилвания; веднъж се бе натъкнала на акта му за раждане, докато се ровеше из преносимия сейф на трупата — гонеше петдесетте, а може би вече ги бе прескочил.