— Преподобният А. Глориъс Дей — уточни с ентусиазъм друго момче.
— И какво стои зад буквата „А“? — поинтересува се Франк.
Погледите, обърнати към лицето му, бяха празни.
— Какво толкова му е специалното на този преподобен Дей?
— Преподобният Дей говори с Архангела — обясни Кларънс.
— Той ни донася Словото Божие.
— Чрез преподобния ние можем да Го видим…
— Ние общуваме с него, братко Тад — поправи го Кларънс.
При тези думи Франк спря като закован.
— Какво правите?
— Общуваме с Архангела.
Усмихнатите им лица светеха като електрически крушки.
— И кой е този Архангел? — полита Франк.
— Не знаем името му, сър.
— Той е само Архангел.
— Той седи от лявата страна на Бога — поясни Кларънс.
— Това ли ви казва преподобният Дей?
— О, да, той добре познава Архангела…
— Но и ние го познаваме чрез нашите сърца — каза Кларънс. — Когато общуваме с него.
— И къде по-точно става това общуване?
Белоблузите се спогледаха, защото отговорът беше повече от очевиден.
— Навсякъде.
— Архангелът е навсякъде.
— Чуваме гласа му, където и да отидем.
— Ние никога не сме сами…
— Искате да кажете, че дори точно в този момент чувате глас, който ви казва какво да правите? — предпазливо попита Франк.
— Да, сър, чрез Архангела преподобният Дей е винаги с нас.
— Слава на Всевишния.
— Алилуя.
— Окей — бавно кимна Франк, загледан в потока бели блузи по улицата. Постепенно започваше да осъзнава, че е попаднал в лудница.
— И вие ще чувате Архангела, сър, веднага щом се присъедините към нас.
— След като се срещнете с преподобния Дей, ще разберете.
— Всички хора, които искат да се присъединят към нас, се срещат с преподобния Дей…
— С каква цел се строи онази кула? — прекъсна ги Франк.
— Това е Храмът на Архангела, сър.
— Значи е църква?
— Много повече от църква, сър.
— Когато Светото дело бъде завършено, тук ще се появи Архангелът — похвали се Кларънс.
— Преподобният казва, че работата е на приключване.
Последва хор от алилуя.
„Исусе Христе — стресна се Франк, — та те са по-луди от стадо пияни маймуни.“
— Нека те попитам нещо, Кларънс — каза Франк, сложи ръка на рамото на момчето и посочи плаката с обявата за представлението на „Предпоследната трупа“. — Тази пиеса ще се играе довечера, правилно ли съм разбрал?
— О, да, сър.
— И актьорите вече са пристигнали в града?
— Да, сър, те отседнаха в хотела — отговори чернокожият младеж.
— И къде по-точно се намира той?
— Надолу по улицата.
— Там отсядат всичките ни гости.
— Там ще отседнете и вие, сър.
— Е-е, защо не ми казахте още в началото?
Разговорът им беше прекъснат от някаква суматоха: петима ездачи прелетяха в галоп, разпръсвайки в паника хората, и спряха пред една сграда от другата страна на улицата — красива кирпичена постройка, приличаща на хасиенда. Табелата пред дома гласеше: „Дом на надеждата“.
Ездачите се развикаха, на стъпалата на дома излезе грамаден мъж в сиво палто и заслиза надолу, за да ги посрещне — беше същият, когото Франк бе видял да съпровожда войниците снощи.
Петимата мъже бяха добре облечени: тъмни връхни дрехи, посипани с прах от явно продължителна езда: единият беше ранен и другите му помогнаха да слезе от коня си. Бедрото му беше превързано, но бинтът се бе напоил с кръв. Очевидно огнестрелна рана. Водачът им бе висок рус мъжага, в чийто глас, докато бе викал към къщата, се долавяше чужд акцент.
Казваше нещо за някаква потеря.
Ах, майната му!
Едрият мъж излая заповеднически и група коняри отведе конете към конюшнята. Появиха се още хора — те пък бяха изцяло облечени в черно — и се затичаха по стъпалата на „Дома на надеждата“, за да помогнат в пренасянето на ранения мъж. Друг от ездачите — нисък русоляв младеж — взе от седлото на коня си куфарче и едва тогава последва останалите в дома. Всичко приключи за по-малко от минута. Животът на улицата мигновено се успокои. Никой не спря, за да се позачуди над станалото, а още по-малко да размени някоя клюка със свой познат.