Франк се зачуди. Беше виждал много малки градове, но не и такъв. Навсякъде другаде подобна случка щеше да даде повод на жителите да бърборят с часове.
Той остана загледан към красивия дом, после се взря в големия мъж, който изкачваше последен стъпалата, и шапката му едва не падна от изненада.
Познаваше този човек отнякъде. Но откъде?
Боже мой, да… Корнилиъс Монкрийф.
Главният бияч на железниците. Преди десет години Монкрийф бе дошъл в Тумбстоун и бе пребил почти до смърт един дребничък счетоводител насред препълнената кръчма. Твърдеше, че дребосъкът бил избягал от канцеларията след злоупотреба с двайсет хиляди долара. Дори да беше истина, Франк и другите заместник-шерифи не успяха да намерят никакви пари сред вещите на нещастника, който на всичко отгоре отказа да подаде жалба срещу Корнилиъс, така че нямаха основание да задържат бияча за физическо насилие. А и от поведението на Монкрийф на всички стана ясно, че зад него стоят босовете на „Съдърн Пасифик“, следователно той беше недосегаем.
Тогава Франк, подчинявайки се на нареждането на Уайът, бе придружил Монкрийф до чертите на града и го бе посъветвал повече кракът му да не стъпва там. Корнилиъс само се бе изсмял в лицето му — той беше луд и обичаше да измъчва другите. Именно затова го помнеше след толкова време.
Но какво, по дяволите, правеше този човек тук?
— Защо не ме заведете до хотела? — предложи Франк.
Каназучи се измъкна от работническото общежитие уж за да отиде до тоалетната. Пазачите бяха отслабили бдителността си, а освен това бяха заети да раздават оскъдните закуски, състоящи се от купичка каша и коричка хляб, в трапезарията, разположена между трите сгради на спалните помещения.
Докато минаваше между бараките, Каназучи извика на лицето си пасивната завеяна усмивка, застинала на лицата на белоблузите, и никой не му обърна внимание. На дневната светлина вече виждаше, че никоя от сградите встрани от главната улица не е нито боядисана, нито поне белосана. Четири тънки паянтови стени и ръждясал ламаринен покрив. Мръсотия и отчаяние. Онази лъскава улица беше само опит да се хвърли прах в очите на посетителите на града.
В съня си той бе видял, че намира Коджики и другите свещени книги в подземна крипта под църквата, но засега не бе успял да намери начин да се справи с проблема, който поставяше храмът: как да претърси сградата, за да намери входа за криптата, когато там денонощно се работеше и винаги имаше дежурна смяна.
Погледът му бе привлечен от заобления покрив на висока постройка на юг и той тръгна натам. По пътя чу онова, което не бе чул снощи.
Детски гласове. Смях.
Насочи се към източника на звука и стигна до заграден двор, заобиколен от висока ограда от преплетена бодлива тел. Вътре имаше стотина деца, които играеха различни игри в праха, тичаха и си подхвърляха топки. Момченца и момиченца от всички раси. Нямаше по-големи от осем-девет години. В другия край на заградения двор се виждаха ниски сгради — явно това бяха жилищните помещения. По периметъра стояха възрастни, които не вземаха участие в игрите, не окуражаваха децата, дори не ги наглеждаха. Просто стояха и наблюдаваха.
Каназучи вече бе видял достатъчно, за да се досети, че жителите на този град живеят и се движат под най-жестокия мозъчен контрол, за който бе чувал. На няколко пъти бе опитал да проникне под повърхността на съзнанието на работниците, но досега не бе успял. Нямаше представа за начина, по който тези хора са се озовали в плен на груповата халюцинация, но знаеше, че мислите им са затворени зад непроницаема стена. И все пак бе успял да усети, че силата, стояща зад този контрол, е започнала да отслабва.
По някаква причина тези деца бяха оставени свободни и дори бяха по детски щастливи. Живееха заедно, а не със семействата си.
Изглежда, само ги чакат да навършат подходяща възраст, осъзна изведнъж Каназучи. Така както фермерите отглеждат стада за месо.
Едно от децата — мъничко къдрокосо момиченце — подгони избягалата му светлочервена топка до самата ограда. Тя обаче се изтърколи под телта и спря в краката на Каназучи. Той взе малката топка и я подаде. Момиченцето го погледна закачливо. Тогава той направи ловък жест с ръката, в която държеше топката, и тя изчезна, после се пресегна през телта на оградата и извади топката иззад ухото на момиченцето. То радостно изпищя от изумление и смеейки се побягна към останалите деца.
Един от възрастните от другата страна на оградата забеляза какво се бе случило. Каназучи го погледна с изкуствената си усмивка, махна му с ръка и се отдалечи.