Пред него се показа двуетажен склад, построен встрани от общежитията, в центъра на разчистено пространство. Той изчака хората да се разотидат и едва тогава прекоси разстоянието до стените му. Централният вход беше с двукрила врата като на обор, леко открехната: вътре патрулираха двама прозяващи се белоблузи часови, въоръжени с карабини. Каназучи предпазливо заобиколи до задната страна, където също имаше врата, само че единична. Хвана дръжката, безшумно я натисна, докато поддаде, и незабелязано се промъкна вътре.
Там имаше натрупани един връз друг дървени сандъци, покрити с брезент и привързани към пода с въжета. Каназучи мина през редиците, които стигаха на височина до главата му. Държейки се встрани от главния вход, той сряза въжето на една от купчините и отвори най-горния сандък. Беше пълен с дузина карабини. По груби сметки това означаваше, че в помещението има над хиляда пушки.
Видя и някакви подредени закачулени съоръжения. Повдигна брезента. Отдолу имаше четири кръглоцевни пушки, монтирани на солидни триножници. Безчет по-малки кутии, надписани с думата „GATLING“ и пълни с навити ленти с амуниции, бяха натрупани наблизо. Никога не бе виждал такова нещо преди, но беше чувал за съществуването на подобно оръжие: казваха му „картечница“. Освен това бе чувал, че един човек, въоръжен с картечница и намиращ се в открита местност, може да убие стотина души за по-малко от минута.
Наблизо се разнесе някакъв звук… хъркане? Той се придвижи към звука и откри, че идва от белоблуз пазач, легнал на пода през три редици от него и оставил карабината до себе си. Азиатско лице.
Китаец.
Каназучи издърпа карабината, после погъделичка с нея ноздрите на мъжа. Човекът се събуди неохотно и въпреки че дулото беше насочено в лицето му, изобщо не реагира.
— Защо спиш на пост? — запита го Каназучи на мандарин.
— Ще ме издадеш ли? — попита безизразно мъжът.
— Ами ако бях нарушител?
— Не говори на нашия език — каза китаецът на английски. — Това противоречи на правилата.
— Ще те издам, ако не отговориш на въпросите ми — премина на английски и Каназучи.
— Трябва да докладваш за мен. Аз наруших правилата. Трябва да бъда наказан — каза мъжът с известна тревога и това бе първата му емоционална реакция. — Длъжен си.
— Знаеш ли какво ще се случи с теб тогава?
— Ще бъда изпратен при преподобния.
— И какво ще ти направи преподобният?
— Ще ме накаже.
— Как?
— Трябва да им съобщиш какво съм направил. Такова е правилото. Ако не им кажеш, тогава ти сам ще нарушиш правилата…
Каназучи сграбчи мъжа за гърлото и гласът му заглъхна.
— Кога дойде тук? — попита шепнешком Каназучи.
Човекът се взираше в него, но не изглеждаше разтревожен, въпреки че не можеше да диша.
— От колко време си тук? — повтори въпроса си Каназучи в по-друга форма.
— Две години.
— Имало е още хора, които са работели с експлозивите — все китайци. Познаваше ли ги?
Мъжът кимна.
— Работили са за железниците. И ти ли работеше за железниците?
Мъжът отново кимна.
— Къде са те сега?
— Заминаха.
— Те са построили тук нещо — подземна стая под църквата. Знаеш ли къде е стаята?
Мъжът поклати глава. Виждаше се, че не лъже.
— За преподобния ли е построено това? — попита Каназучи.
Мъжът пак кимна.
— Всичко е за преподобния.
— Къде се намира преподобният сега?
Човекът поклати глава.
— Кажи ми къде е или ще те убия.
Мъжът обаче отново поклати глава. Погледът в очите му бе станал студен като на земноводно.
— Ти не си от нас… — започна той и се опита да извика, но Каназучи го стисна за гърлото, преди да е успял да издаде някакъв звук. Мъжът се свлече на пода като счупена кукла. Каназучи издърпа тялото му до стената, изпразни един от сандъците с карабини, натъпка трупа вътре и отново покри всичко с брезент.
Отпред всичко бе спокойно. Часовите не го бяха чули и не го бяха видели. Той се върна при задната врата и се измъкна от склада.
Сложил куфарчето си в скута, Данте седеше пред вратата на кабинета и чакаше, както му бе наредил Фредерик. Спътниците им бяха изчезнали някъде в къщата заедно с ранения си другар, ударен от заблуден куршум при доунищожаването на хайката. След това бяха яздили като луди цели два часа и накрая бяха стигнали до Новия град. Данте все още не можеше да се опомни от всичко, на което бе станал свидетел през последните няколко дни.