Той погледна през дантелените пердета към главната улица — нейната чиста и бяла простота му напомни за дома, който толкова много бе искал да има и който се бе надявал никога да не му се наложи да напуска. Почти се бе отказал от мечтата си за такова място и вече бе започнал да мисли, че то изобщо не би могло да съществува. Но не се ли намираше в „Дома на надеждата“?
Усещаше миризмата на печен пай, разнасяща се отнякъде в къщата… не, бяха два пая: ябълков и черешов — любимите му. Запита се дали ще има и ванилов сладолед с пая — да, сигурно. После си представи как му предлагат някоя от необикновено красивите жени, които бе видял вън на улицата. Никога преди Гласовете в главата му не бяха звучали толкова щастливо.
„Искаме да ядем всичко, всичко, всичко.“
Гневни гласове откъм кабинета го извадиха от замечтаното му състояние: мъжът, когото бе чул да наричат „преподобния“, крещеше нещо на Фредерик за някаква книга, която Фредерик бил донесъл.
— … безполезна! Тя е напълно безполезна!
И книгата, която бяха донесли, излетя през вратата. При удара в отсрещната стена корицата й се спука.
— Как си могъл да бъдеш толкова сляп? Как сега ще завърша Светото дело, без да разполагам с истинската книга? Какво ще ме посъветваш да използвам вместо нея?
Данте не разбра какво отговори Фредерик, но тонът му бе много по-сдържан.
— Така ли? Оставил си следа значи? А кое ти дава основания да си сигурен, че те ще донесат книгата със себе си? — гневно се осведоми преподобният. — Аз дори не знам дали те изобщо ще решат да те преследват!
Фредерик имаше готов отговор и на това.
— Не! — изкрещя преподобният. — Няма да получиш нищо, докато книгата не се озове в ръцете ми.
Фредерик отново тихо каза нещо и гневът на преподобния утихна, и той също заговори спокойно като Фредерик. Данте изпита облекчение — не му харесваше някой да се държи така грубо с Фредерик, това създаваше в него усещането, че новият му свят е крехък като рохко яйце.
След малко вратата се отвори, показа се усмихнатият Фредерик и го повика с жест. Данте влезе.
Преподобният Дей стоеше пред писалището си и също се усмихваше. Явно бе, че целият му гняв се е изпарил. Той вдигна двете си ръце, за да приветства Данте.
Фредерик тръгна към него през стаята, хвана Данте за ръка, нави левия му ръкав и показа татуировката на преподобния, който кимна одобрително.
— Защо не покажеш на преподобния новите си инструменти, Скръгс? — прошепна в ухото му Фредерик.
Данте отвори куфарчето си и веднага се притесни, защото осъзна, че поради липса на време не бе успял да почисти ножовете, след като бяха приключили с хайката преследвачи. Някъде по средата на работата бе разбрал, че не му харесва да работи с мъже, и си бе спомнил с топло чувство русото момиче от влака — беше си запазил две парчета от нея в куфара си и още не бе имал възможност да им се наслади — но се бе утешил с мисълта, че и това е по-добре, отколкото да се занимава с животни или насекоми. Мъжете бяха по-добре от нищо.
Без да разбира откъде идва това чувство, Данте усещаше, че всеки път, когато поглежда преподобния в очите, той узнава всичките му тайни. Това поне правеше ненужни притеснителните обяснения и му спестяваше срама. За него нямаше никакво съмнение, че стои пред големия началник, пред генерала, и той бе доволен, че този човек е по-благоразположен, отколкото би могъл да мечтае. Пълно потвърждение на думите на Фредерик.
Дори Гласовете го харесваха повече, отколкото бяха харесали Фредерик.
— Знаеш ли, струва ми се, че най-сетне попаднахме на първия — каза преподобният на Фредерик, без да откъсва погледа си от Данте.
— Какво означава това, сър? — не разбра Фредерик.
— Този няма нужда да бъде кръщаван — отговори преподобният Дей, протегна ръка и леко погали Данте по бузата.
— Нали се бяхме разбрали, че няма да „причестявате“ никой от моите хора? — обади се Фредерик с напрегнат глас. — Това бе договорката ни още от началото.
— Не се самонавивай, Фредерик — тихо каза преподобният. Продължаваше да гали с поглед Данте. — Когато Божията ръка е докоснала някого по този начин, другото е напълно ненужно.