„Дишай, старче! Дори да е последното нещо, което ще направиш, направи така, че животът ти да има някакъв смисъл, и изтрий тази гадна обида към Бога от лицето на земята!“
Потръпването на преподобния затихваше, макар езикът му още да се подаваше през пяната на устните. Той изпъшка слабо.
„Хайде, Джейкъб, спести мъченията на това нещастно животно.“
Джейкъб се приближи още веднъж до проповедника и пак вдигна топката. После изчака главата му да спре да се върти, за да може да стовари тежестта право върху челото му.
Преподобният отвори очи, мигновено дойде в съзнание и заби поглед в Джейкъб, сякаш през цялото време го бе наблюдавал от някакво съхранило разум ъгълче на съзнанието си.
Джейкъб извърна очи и с две ръце хласна топката в главата му.
Но вече беше късно: някаква сила леко го отмести встрани и топката безобидно тупна до черепа на преподобния.
Дей рязко вдигна ръка и стисна китката му като в менгеме, счупвайки костта. Показалецът на другата ръка укорително се размаха пред лицето му.
— Лошо, лошо — прошепна преподобният Дей, бледен и страшен като труп.
После направи рязък жест. Топката излетя от ръцете на Джейкъб, удари се в отсрещната стена и експлодира в облак от отломки.
Последва нов жест — Джейкъб залитна назад, падна върху писалището и остана там неподвижен и безпомощен.
— Индусите имат интересна теория — каза преподобният, докато се приближаваше към него. — Те вярват, че Бог им говори… през очите.
15.
Създадени с оглед на очакващото ги светло бъдеще, едновремешните линии север-юг, минаващи по правило през разпределителната гара в Прескот, Аризона, все още свързваха невзрачни спирки, където, ако нямаше пътници, началникът само махваше с ръка на машиниста да не спира изобщо. Чартърният влак на Дойл бе единственият, който пристигна късно този следобед в Прескот.
Шест яки коня и две мулета за багажа ги чакаха на товарната гара заедно с всичко, поръчано от Инес: карти, пушки, амуниции, аптечка и едноседмичен запас от храна и вода. Старият златотърсач на гишето окомплектоваше експедиции вече петнайсет години и дори бе срещал един-двама англичани сред пътешествениците — името Артър Конан Дойл не му говореше нищо, той просто не четеше — но досега не бе виждал по-странна и по-решително настроена група от тяхната.
Друг мъж, по-млад, който дялкаше пръчка до цистерната за вода, изчака разговора да свърши, после стана и бавно тръгна към телеграфната станция.
Дойл се обърна и видя Мери и Джек да слизат отново последни от влака. Тя, изглежда, бе повъзстановила част от силите си — лицето й бе придобило човешки цвят, а и се бе преоблякла в дрехи за езда. Джек обаче изглеждаше мъртвешки безизразен. Тя го сложи да седне на един камък до оградата, зави грижливо раменете му с одеяло, намести куфарчето на Едисон между краката му и се захвана да оседлава конете.
Видял в това удобна възможност да я разпита насаме, Дойл се приближи до нея и прошепна:
— Как е той?
— Още е рано да се каже — отговори му тя, без да го поглежда.
— Мислиш ли, че има полза?
— Лечението беше трудно.
— Това ми е съвсем ясно. Изглежда, ще има нужда от време, за да се възстанови, нали?
— Понякога няма такова нещо като възстановяване — каза тя и хвърли поглед към сгушилия се под одеялото Джек, който втренчено гледаше в земята.
— Кога ще знаем със сигурност?
— Това зависи само от него. — Личеше си, че иска да сложи край на разговора.
— Ефектът от твоето лекарство май не е много ясен, а? — подметна Дойл раздразнено.
— Не повече отколкото на твоето.
Тя се обърна към него, той видя отчетливия отпечатък на усилието и напрежението по лицето й и веднага почувства угризения.
— Надявам се, че не ви обезпокоихме снощи — извини се той.
— Кога?
— Чухме писък и влязохме в купето.
— Не си спомням — каза тя и го погледна право в очите.
Изглежда, му казваше истината.
— Мери… Можеш ли да ми кажеш по-конкретно… какво му беше? — попита той.
— Не знам как да ти го опиша по разбираем за теб начин.
— Разкажи ми така, както можеш.
Тя замълча, после каза откровено:
— Душата му се беше загубила.