— По-точно?
— Душата може да пътува надалеч, но винаги трябва да може да намери обратния път. Но входът за тялото му беше затворен.
— Затворен?
— Когато душата напусне, мястото й може да бъде заето.
— От какво?
— От уиндиго.
— Какво?
— Демон.
В съзнанието му се мерна споменът за пихтиестата маса, тресяща се в ръцете й. Той се почувства безпомощен, слаб и болен.
— Как?
— Има ли значение?
— Предполагам, че няма — каза Дойл. — Но никога не бях виждал такова нещо, каквото видях снощи в купето.
Тя отново го погледна.
— И аз.
— Мери, аз…
— Името ми е Тази, която върви сама.
Дойл кимна, оценявайки доверието, което му оказваше с разкриването на името си.
— Ако има нещо, което бих могъл да направя…
Тя поклати глава.
— Сега всичко зависи само от него.
И преди да успее да я попита още нещо, тя отведе двата коня при Джек. Дойл видя как грижливо му помага да стане и да се качи на седлото. Той не я поглеждаше, но се движеше и реагираше на докосванията й послушно. Дори зад замъгления му поглед да се въртяха някакви мисли, те оставаха напълно скрити за околните. Дойл се върна при другите.
Единствен от всички, Лайънъл Стърн за пръв път трябваше да язди, затова решиха да му дадат един едър кротък кон и да го оставят в ариергарда. Сега той стоеше извън корала, държеше юздите на една ръка разстояние и бе вдигнал неспокоен поглед към животното.
— По принцип съм против идеята да се качвам на нещо по-голямо и по-глупаво от мен — сподели той с минаващия покрай него Дойл.
Инес се бе погрижил да уреди сметката, да проследи натоварването на мулетата и сега заедно с Престо разглеждаха картата, разстлана върху един камък.
— Старчето вътре ми каза, че сме щели да открием път тук някъде. Не бил означен на картата — обясни Инес и прекара линия в посока изток-запад.
— Какъв път?
— Ами побърканите сами го били построили, така че трябвало да ни отведе право в тяхното селище — допълни Престо.
— Колко далече се намира?
— Ако пътуваме без отклонения, може би ще пристигнем късно довечера.
— А какво е това място… Каньона на черепа? — поинтересува се Дойл.
— Станция за дилижанси. Ние ще пресечем направо през хълмовете и ще намерим пътя на десетина мили западно от нея — уточни Инес, който явно се чувстваше уютно в света на картите и тактическите варианти.
— Старецът каза, че през последните години оттук минавали много хора на път за Новия град — каза Престо.
— В по-голямата си част били явни фанатици — подметна Инес. — Но също така ни каза, че рано вчера от влака слезли петима мъже и наели няколко коня.
— Описанието им доста точно отговаря на Фредерик Шуорцкърк и компания — прошепна Престо и предпазливо погледна към Тази, която върви сама. — С тях бил и един синеок тип със стъклен поглед.
Дойл смръщи вежди — до момента не му бе хрумвало да търси връзка между нападението над Тази, която върви сама и Лигата на крадците.
— Това е доста обезпокоително — призна неохотно той.
— Да — съгласи се Престо и двамата с Инес се спогледаха. — И на нас така ни се стори.
Наблизо се разнесе удар. Чантите на Лайънъл бяха паднали на земята — той седеше заднишком на коня, вцепенен от страх, и стискаше седлото.
— Мисля, че имам нужда от помощ — призна той.
Франк гледаше „Дома на надеждата“ през прозореца от втория етаж на хотелската си стая. На перваза имаше пепел от пурата му, защото той наблюдаваше парадния вход на къщата вече от цял час, както бе обещал на Айлин, която бе отишла в театъра.
Джейкъб не се бе върнал от срещата си с преподобния Дей. Айлин отиде да го потърси там в шест часа, но я отпратиха обратно. Един тип в черна риза й каза, че срещата още продължавала и че двамата не искали да бъдат обезпокоявани. Но инстинктите й говореха съвсем друго, така че тя се бе върнала в хотела разтревожена. Франк се опита да я успокои, колкото можа, и й даде думата си, че ще открие Джейкъб и че ще я намери в театъра след представлението.
Той самият имаше много неща, за които да се тревожи. Тя му бе казала, че китаецът пътувал в техния фургон през целия път от Уикънбърг, включително онази сутрин при Каньона на черепа. Значи той бе държал убиеца на мушка и го бе изпуснал. Сега Главореза бродеше на воля из Новия град — името му било Каназучи и той бил някакъв монах, при това от Япония, а не от Китай — и ако можеше да се вярва на останалото, което Айлин му бе разказала, той и този Джейкъб били дошли тук заради някакъв техен общ кошмар, в който ставало дума за черната кула.