В старите дни история като тази щеше да бъде предостатъчна, за да го накара отново да хване бутилката.
Поне част от дилемата му се беше изяснила до кристална яснота: ако разчиташе на нещо по-сериозно с Айлин — а след като бе говорил вече с нея, той разчиташе точно на това и то повече от всичко на света — забиването на куршум в онзи японец щеше да сведе шансовете му до кръгла нула. Никога досега Франк не се бе изправял пред по-неприятен избор.
Той погледна часовника си, който бе оставил отворен на перваза — беше вече седем и половина. Пиесата бе обявена за осем часа. Смяташе да се поразходи около „Дома на надеждата“, но за целта трябваше да изчака да се стъмни. А колко много му се искаше да види Айлин на сцената!
Постепенно в някакво ъгълче на мозъка му бе започнал да съзрява друг план — той имаше по-добри шансове за успешен завършек, но с цената на значително по-голям риск. За изпълнението му бе необходима карабината „Хенри“, макар това почти сигурно да означаваше смъртта му.
Франк сложи шапката си, излезе от стаята и надникна надолу от горната площадка на стълбището. Кларънс и смахнатата му компания го чакаха във фоайето. Той започна да опитва една след друга вратите на етажа и накрая намери една, която се отвори. Влезе в стаята, вдигна прозореца и се спусна по улука на безлюдната уличка. Пред театъра вече бе започнала да се събира голяма тълпа белоблузи.
Изглежда, му бе писано да отложи за неопределеното бъдеще виждането на Айлин в тази роля, а може би и в някои други. Но това беше най-добрата причина да държи да остане жив.
От края на града Каназучи наблюдаваше последните посетители да влизат в театъра. Запалените и поставени в ниши по фасадата факли вече започваха да се преборват с настъпващата нощ. Той изчака още пет минути, прекоси празната улица и се отправи към конюшнята.
Беше научил, че преподобният Дей живее в кирпичената къща срещу театъра. Този човек без съмнение щеше да знае местоположението на подземната крипта с книгите — в това Каназучи бе повече от сигурен, защото вероятно той беше човекът, поръчал открадването на Коджики.
Вече часове наред Каназучи чакаше преподобният Дей да излезе от къщата, която белоблузите наричаха „Дом на надеждата“, но от него нямаше и помен. Сградата бе грижливо охранявана, а пазачите — до един облечени в черно — бяха по-опасни и по-добре въоръжени, отколкото белоблузите, които бе видял до момента. За да проникне вътре, трябваше да разполага с Косата.
Любопитно: малко след като бе заел наблюдателната си позиция, Каназучи бе станал свидетел на съвсем доловимо спадане в концентрацията на белоблузите — сякаш контролът, под който се бяха движили до момента, неочаквано бе изчезнал. Някои спираха както си вървяха, други падаха на колене, трети изглеждаха обхванати от непоносима болка. След няколко минути контролът се възвърна и белоблузите се захванаха с делата си, сякаш нищо не се бе случило.
Когато влезе в конюшнята, наоколо нямаше никого — помещението изглеждаше празно. На светлината на единствения оставен фенер той отиде в задния двор, където се намираха фургоните на трупата, спря и се вслуша — отново нямаше никого. Каназучи бавно разтвори брезентовото платнище в задната част на фургона, в който бе пътувал, и се озова право срещу дулото на пушка.
— Айлин ми каза да не те убивам — изрече коленичилият вътре мъж.
Ударникът беше запънат, а пръстът му леко натискаше спусъка.
„Ако го атакувам, куршумът не може да не ме улучи“ — разсъди Каназучи.
— Не искам да го правя — продължи мъжът. — Но ако се наложи…
Каназучи го погледна в очите. Човекът изобщо не се шегуваше. И беше добър: нищо не бе издало присъствието му във фургона. Знаеше как да се крие и нямаше никакво съмнение, че знае как да убива.
— Какво искаш? — попита Каназучи.
— Задържали са Джейкъб. Айлин ми каза, че той ще ти трябва за нещо и че ти ще искаш да го освободиш. Истина ли е това?
— Да.
— Тогава имам нужда от помощта ти.
Каназучи кимна. Мъжът освободи ударника, но не свали карабината.