— Къде е той? — поинтересува се Каназучи.
— В голямата кирпичена къща.
— Трябва да го измъкнем оттам.
— Надявах се да го кажеш. Може би търсиш това? — И той му подхвърли Косата.
Каназучи улови ножницата във въздуха и със светкавично движение измъкна меча. Пръстът на мъжа не помръдна.
— Аз съм Франк — каза той.
— Каназучи — отговори японецът и леко се поклони.
— Кана… — означава ли това нещо на английски?
— Означава „чук“.
— Е, добре, както кажеш… Чук — въздъхна Франк и чак сега свали карабината. — Да вървим да вдигнем малко гюрултия.
Каназучи се отмести встрани и Франк слезе от фургона. Двамата внимателно се огледаха, поставяйки на везните професионализма на другия и общата си кауза срещу инстинкта за самосъхранение. Известно време всеки очакваше другият да направи първия ход, после като двойка танцьори се обърнаха и в крачка тръгнаха към конюшнята.
— Взеха ми револвера, когато пристигнах, но са ми оставили карабината при седлото. А и не намериха другия револвер в ботуша ми — обясни Франк и докосна дръжката на резервния си колт в кобура.
— Грешка.
— Този град е по-болен от чанта, пълна с издавени котенца.
— Той е като часовник: бил е навит, сега пружината му се развива.
— Да, има някаква отпуснатост — кимна Франк. — И ти си я усетил, нали?
— Да.
— Изглежда, наближава краят на цялата дивотия — продължи да разсъждава на глас Франк.
— Отрежеш ли главата, тялото пада само.
— Аха, стигаме до нещо, в което си особено добър.
— Моля?
— Това беше шега, Чук.
Каназучи се замисли за миг, после кимна:
— Разбирам.
Малко преди да излязат на главната улица, двамата спряха. Откъм театъра се донесе едва доловим смях, прекъсван от по-отчетливи аплодисменти. После всичко потъна в призрачна тишина. Прозорците и на двата етажа в „Дома на надеждата“ светеха, по широката веранда пред входа патрулираха въоръжени пазачи.
Франк драсна клечка в стената на обора и запали пура.
— Май ни трябва преподобния А. Глориъс Дей — каза той.
— Къщата се охранява от дванайсет души, но отзад са само трима — каза Каназучи, който не бе спирал да ги наблюдава.
— Обикалят ли?
Каназучи кимна.
— Сменят се на всеки час.
Франк погледна часовника си.
— Имам една идея как можем да проникнем вътре.
И докато пресичаха улицата му разказа какво предлага да направят. Каназучи се съгласи. Завиха по една от страничните улички и се приближиха до задния вход на къщата.
На верандата седяха трима пазачи, въоръжени с карабини и револвери. Франк вървеше две крачки напред с вдигнати ръце, следван от Каназучи — револверът на Франк беше в колана му, а Косата бе скрита отзад под ризата му — който бе опрял карабината на Франк между плещите му.
Пазачите се изправиха. Бяха облечени в свободни черни дрехи, погледите им бяха чисти и ясни. Макар да не бяха същите, те напомниха на Франк за групата, която бе видял да пристига днес.
— Намерих го да се разхожда край конюшнята — проговори Каназучи.
— Казах ти вече, жълто копеле — изпелтечи Франк и залитна. — Исках да се уверя, че се грижат за коня ми.
— По-тихо — предупреди ги началникът на охраната.
— От няколко седмици има колики, а на проклетите хлапета хич не им пука…
Каназучи го хлопна по тила с приклада на карабината, Франк се препъна и падна по лице на стълбите.
— Нали ти казаха да мълчиш — викна Каназучи.
Тримата пазачи с любопитство изгледаха Франк, но карабините им бяха свалени. Франк се хвана с две ръце през корема и се напъна като че ли бе готов да повърне.
— Ама този е от гостите — досети се един от пазачите.
— Да, пиеше — обясни Каназучи.
— Ще го оправим — каза шефът.
Двама от пазачите се наведоха, за да прихванат Франк под мишниците, и той измъкна дългия нож на Каназучи изпод ризата си. В мига, в който го изправиха, стовари рамо в гърдите на командира им, запрати го назад в една от колоните, после го сграбчи през лицето и заби ножа зад лявото му ухо. Мъжът издъхна, без да издаде звук.
Зад гърба му се разнесе звук като от стичащ се дъжд. Когато се обърна, клатещите се тела на другите двама пазачи рухнаха на верандата. Главите им се вече подскачаха надолу по стъпалата. Мечът на Каназучи беше на мястото си в ножницата.