— Всички имат такива — отбеляза Тази, която върви сама, навлизайки между труповете.
— Лайънъл, ти стой там — извика Дойл, забелязал младежа на пътеката между скалите, и се наведе да огледа едно от телата.
— Какво става? — попита Лайънъл.
— Просто остани там.
— Повечето са на средна възраст — признаците на заседнал живот са съвсем ясни — забеляза Дойл.
— Това говори ли ти нещо? — попита Престо.
— Не ми изглеждат като хора на закона — намеси се и Инес.
— И не са. Това са най-обикновени доброволци — обясни Дойл, разглеждайки подгизнало в кръв листче, което бе извадил от вътрешния джоб на палтото на една от жертвите. — Хайка, потеря… не знам как тук наричате подобни преследвачи. Тръгнали са по следите на този човек.
Той подаде листчето. Престо запали клечка кибрит и видяха груба рисунка на азиатец с дяволско изражение, под която следваше кратко, но потресаващо изброяване на приписваните му престъпления.
— „Главореза — китайският палач — прочете на глас Инес. — Търсен за десет ужасни убийства, извършени на територия Аризона. Заподозрян в безчет други злодейски престъпления.“
— Този приятел не си е давал много почивка, а? — подметна Престо.
— „Най-опасният жив човек“ — продължи да чете Дойл с лека насмешка. — Е, сигурен съм, че са се опитали да не хиперболизират. Хм… и награда от пет хиляди долара. Това несъмнено обяснява доброволците.
— Мили боже, възможно ли е един човек да извърши всичко това? — недоумяваше Престо, оглеждайки грозната сцена около тях.
— Не сам. Тези хора са попаднали на кръстосан огън — възрази Дойл и посочи двете страни на поляната. — Оттук и оттам, иззад скалите. Били са най-малко четирима.
— Въоръжени с многозарядни карабини — допълни Инес, вече зад най-близката скала. — Тук е пълно с гилзи.
— Освен това главите им са по местата си — досети се Престо. — Което не съвпада с начина на действие на този… Главореза.
Някой издърпа листчето от ръката му. Беше Джек, който незабелязано се бе приближил и сега напрегнато разглеждаше листчето.
— Какво има, Джек? — тихо попита Дойл.
— Той знае — проговори Тази, която върви сама.
— Какво знае?
— Този човек е от съня — отговори тя и посочи листа. — Един от Шестимата.
Джек вдигна поглед към нея. В очите му имаше съгласие.
— В такъв случай можем да заключим, че тези мъже са го преследвали на път за Новия град и са се натъкнали на засада — каза Дойл.
Джек върна листа и тичешком се отправи към конете.
— Да вървим — въздъхна Дойл.
— Би трябвало да ги погребем както подобава — каза Престо, поглеждайки към накацалите наоколо лешояди.
— Пустинята ще се погрижи за това — отвърна Тази, която върви сама и тръгна към пътеката между скалите.
— Не изглежда много добре, какво ще кажеш? — обърна се Престо към Дойл.
— Да — отговори Дойл и потегли след жената.
— А ти не си ли виждал този мъж в съня си? — попита го Инес.
— Сега, като се замисля, ми изглежда познат — каза Престо със свойственото си безразличие и се вгледа по-внимателно в рисунката. — Макар че много не ми прилича.
— Надявам се този тип да може да върши с меча си поне половината от нещата, които ти можеш да правиш с рапирата — извика Инес и се затича след Дойл.
— И да се надяваме, че ще застане на наша страна — прошепна на себе си Престо. После се прекръсти, каза бърза молитва в памет на избитите и напусна последен сцената на клането.
Когато излязоха от скалите, Джек вече беше яхнал коня си и галопираше на запад, следван от Тази, която върви сама. След малко всички се носеха след тях. Тайната радост, която Дойл изпитваше от завръщането на Джек в света на живите, бе помрачена от черни мисли за онова, което без съмнение ги очакваше в Новия град.
„Каква странна публика“ — помисли си за белоблузите Айлин. Но можеше ли да очаква нещо по-различно, след като те бяха странни във всичко? Вниманието, с което попиваха евтината руританска мелодрама, граничеше с благоговение. Залата често гръмваше в оглушителни аплодисменти. Всичките им реакции — смях, въздишки, ахвания — ставаха хорово, сякаш един мозък се изразяваше с хиляди гласове.
Раймър бе необяснимо доволен от бездушната репетиция същия ден и така и не можа да спре да се възхищава на театралната зала на Новия град. Айлин не знаеше дали си внушава, или не, но той определено се държеше по-налудничаво от обикновено. Беше толкова възбуден, че човек просто очакваше да види шибания му Едуин Бут сред публиката.