Докато снайперистът се занимаваше с Инес, правилно решил, че това е главната му грижа в момента, Дойл скочи, сграбчи юздите на конете, издърпа ги след себе си и ги завърза при другите, на безопасно място зад караулката. Престо забеляза привързаното към седлото на Джек куфарче на Едисон и го свали.
Инес тихо се стрелна зад бараките и се озова в тил на снайпериста. Подбра един камък, запъна револвера и се приближи до вратата.
Дойл, който гледаше натам, видя през стъклото някакво движение в бараката и приведен затича напред.
Инес хвърли камъка върху ламаринения покрив на навеса отдясно и изби с ритник вратата, готов да стреля, но вътре нямаше никого. В следващия миг чу отляво характерния звук от запъване на ударник и се хвърли на земята. Първият куршум прониза мускулите на предмишницата му, вторият изхвърли фонтанче пръст непосредствено до главата му. Ответният му изстрел улучи прозореца и едва тогава той видя снайпериста, който беше излязъл извън постройката. Мъжът вдигна пушката си, за да го довърши, но в този миг отекнаха три изстрела и той се свлече.
Инес продължаваше да лежи със запънат револвер. Ръцете му се тресяха.
— Улучи ли го? Успя ли да го улучиш?
Мълчание. Пред прозореца мина Артър и Инес отпусна револвера.
— Улучих го — отговори Дойл и разгледа облечения в черно мъж.
— Той ли е? — попита Инес. Чувстваше се прималял, но не можеше да спре да говори. — Онзи, който се измъкна? Там, преди, нали се сещаш? Онзи, когото са видели?
— Можем да приемем, че е той. Добре се справи, братче.
— Да-да, добре — отговори Инес и неспокойно опипа ранената си ръка. — Нищо особено според мен.
Дойл събори с ритник една от стените на бараката, влезе при брат си, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната, за да спре кръвотечението.
— Добре е, когато наоколо се навъртат доктори — отбеляза Инес, докато го наблюдаваше да прави импровизираната превръзка в полеви условия. — Е, сега вече съм готов за медал. Най-малкото за бойно отличие.
— Ако зависи от мен, направо получаваш кръст за храброст. И то лично от ръцете на кралицата.
— Изглежда, и по-малките братя стават за нещо, нали?
Дойл приключи с превръзката и го потупа по гърба. Страхуваше се, че каже ли още нещо и ще се разплаче. Затова безмълвно помогна на Инес да се изправи. В този момент при тях дотичаха и другите двама. Той забеляза, че Лайънъл носи кутията с „Книгата на Зохар“.
— Трябва да намерим Джек — най-сетне събра сили да проговори Дойл. — А после, мисля, трябва да открием начин да ви заведем при онази църква.
Върнаха се при конете и Дойл извади аптечката от чантата на седлото си. Въоръжени до зъби, четиримата мъже тръгнаха, придържайки се към средата на улицата. Сградите отляво вече бяха рухнали, опустошени от огъня в южната част на града. Вятърът ги обсипваше с черна пепел, но вече бе започнал да се измества към север. Дойл прецени, че не след дълго и другата страна на града ще бъде обхваната от пожара.
Когато наближиха най-голямата сграда, останала незасегната — солидна кирпичена хасиенда — от една уличка се подаде Джек и им направи знак да отидат при него.
— Тук има някой, който иска да те види, Дойл — каза той.
И в този миг от сенките излезе Айлин и тихо каза:
— Здравей, Артър.
Дойл я изгледа, смаян до такава степен, че съзнанието му се парализира. В главата му се завъртяха хиляди откъслечни спомени, отприщени от гласа й, събудиха се десетки противоречиви емоции.
— Здравей — отговори накрая той.
Тя изглеждаше малко притеснена, успокоена, свенлива, засрамена, изплашена, щастлива — с други думи, излъчваше все същата смесица от чувства в цялата гама на емоционалния спектър, с която винаги бе успявала да го облъчи по време на кратката им и абсолютно незабравима връзка.
— Познаваш ли я? — прошепна Инес, глупав както винаги.
Дойл само кимна и му махна да се отдръпне. Не бе в състояние да каже нищо.
— Предполагам си получил писмото ми? — каза тя, когато най-сетне останаха сами.