Писмото, в което се сбогуваше с него при напускането си на Англия преди десет години — писмото, разбило сърцето му.
— Да. — Повече от това не смееше да каже.
— Е, как живя? — попита тя, но преди той да отвори уста, бързо се поправи: — Глупав въпрос, много добре знам отговора: известен си, вероятно фантастично богат, женен…
— Да.
— … и помня, някъде прочетох, че имаш прекрасна жена и три чудесни деца. Как живях аз ли? Ами… погледни ме.
— Ти си все така… красива.
Тя горчиво се усмихна и смъкна фалшивата картонена тиара от главата си.
— Ужасно мило е да ми го кажеш, Артър.
— Истина е.
— Ако бях останала с теб, сега щях да нося истинска. Страшна съм, когато трябва да позная победителя, какво ще кажеш?… Не, не, всичко е наред, животът ми беше чудесен. Просто моментът не е най-подходящ…
И тя избухна в ридания. Дойл сложи ръка през рамото й, за да я успокои, и тя се притисна за миг до него, преди да се стегне.
— Дай ми само минутка, мили.
И се отдръпна, без да го поглежда в очите.
Жадуваше да й каже хиляди неща. Всичко изживяно и несподелено с нея. Желаеше я, чувстваше това съвсем ясно. А беше невъзможно — не тук и не сега. И, освен ако не искаше да унищожи живота, който с такъв труд бе успял да съгради… — никога.
Джек бе издърпал Престо и Тази, която върви сама в края на улицата и сега дойде при Дойл.
— Трябва да тръгваме.
Дойл изморено кимна. Джек погледна Инес и спря погледа си върху превързаната му рана.
— Наред ли е Инес?
— Ще оживее.
— А ти? — Джек лукаво погледна към Айлин.
— Тепърва ще видим — въздъхна Дойл.
— Артър, ти вече нямаш задължения. И без това направи много повече, отколкото някой би могъл да поиска от теб. От тук нататък можем да се оправяме сами.
— Но, Джек…
Спаркс вдигна ръка и го прекъсна.
— Надявам се, помниш, че ние сме единствените поканени на тази забава.
— Какво ще направиш като го намериш? Какво ще направиш с Аликзандър?
— Наистина не знам.
През обърканата плетеница на собствените си чувства Дойл изведнъж забеляза, че пред него стои старият Джек: в очите му отново гореше светлина, жестовете му бяха пълни с живот, в ъгълчетата на устата му се криеше усмивка.
„Колко удивително е да го открия тук, в този момент. Точно когато мога отново да го изгубя.“
— Господи, това си ти! — удивено премигна Дойл.
— Естествено. И както винаги, „искрено ваш“, стари ми приятелю.
Той сложи ръка връз плещите на Дойл. Дойл покри ръката му със своята и здраво я стисна — останалото, а то бе много, мина между двамата без думи. Дойл кимна с благодарност и избърса самотната сълза, търколила се по бузата му. Джек се отдръпна, отдаде шеговито чест и заедно с Престо и Тази, която върви сама тръгна към черната църква.
Камбаните бяха спрели да бият — сега тишината се запълваше само от рева на пламъците и пращенето на огъня.
— Чакайте ме — викна Лайънъл и се затича след тях с „Книгата на Зохар“.
— Да дойдем с вас? — извика Дойл на Джек. — Да ви прикриваме…
— Както решиш, приятелю — махна му Джек. — Мога ли да те спра?
— Ами… — проговори Инес, който лека-полека се бе примъкнал към Айлин с намерението да я заговори, — откъде се познавате с брат ми?
Айлин седеше на стъпалата на „Дома на надеждата“, стиснала глава с ръце. Тя вдигна влажните си очи и огледа младия мъж от главата до краката.
— Ходехме заедно на църква.
— И седяхте на една пейка, нали? — подсмихна се Инес.
Тя също се усмихна. Момчето си го биваше.
— Младежо, програмата ми за танци е запълнена докрай — каза тя. — Но благодаря за интереса.
— Моля? — попита Инес озадачено. За пръв път му се налагаше да осъзнае, че може да има жени, които не са за него.
В този момент при тях се върна Дойл и им подаде две карабини.
— Можеш ли още да стреляш? — попита той Айлин.
— Нищо не съм забравила.
— Добре — каза Дойл и й връчи пушката. — Тогава следвай ме.
Рухването на града сложи край и на организираното преследване на двамата неканени гости. Франк и Каназучи тичаха пред огнената стихия през южната част на града и следваха незабелязано групата деца. Не след дълго подминаха общежитията, в които Каназучи бе преспал миналата нощ, и се озоваха в зоната на пряка видимост на катедралата. Широката празна ивица, която я отделяше от града, играеше ролята на бариера пред пожара, така че нито църквата, нито някоя от околните постройки бе застрашена от непосредствена опасност.