Когато децата тръгнаха през откритото пространство към църквата, Франк и Каназучи осъзнаха, че не е възможно да нападнат и да убият придружителите им, без да застрашат живота на децата. Затова останаха назад под прикритието на складовете, докато децата се сляха с морето от белоблузи, люшкащо се пред катедралата. Всички заедно напираха към входа. Когато по-голямата част от населението на града, включително въоръжената милиция, се озова вътре, вратите на катедралата се затвориха.
— Не бих казал, че е време за неделната проповед — отбеляза Франк.
В този миг камбаните над главите им спряха да бият. Ехото заглъхна и остана да се чува само носеният дотук от вятъра стон на пожара.
Каназучи направи знак и двамата с Франк се приближиха до един навес за инструменти в самия край на строителната площадка. В мига, в който потънаха в сянката му, множество въоръжени черноблузи изтичаха към църквата от различни посоки и заеха отбранителна позиция пред фасадата.
Франк наброи към петдесет души.
Мъжете в черно залостиха портала на катедралата с тежки дървени греди. Франк и Каназучи се спогледаха, задавайки си един и същи въпрос: „Защо залостват вратите отвън?“.
Появи се и Корнилиъс Монкрийф и мина по цялата дължина на фасадата. Отряд черноблузи изтеглиха картечниците „Гатлинг“ върху специалните им поставки и ги подредиха в защитна формация — едната централно отпред, и по една до страничните входове. Последният взвод изтегляше четвъртата картечница за охрана на задния вход.
Корнилиъс погледна часовника си, даде нова заповед и разчетите от по трима души, които явно отлично знаеха какво да правят, заеха места по огневите гнезда.
— И всичко това заради нас? — удиви се Франк. — Знам, че сме добри, но чак…
— Не е заради нас — каза Каназучи.
— Може да са видели нещо. Може би армията идва насам, за да си прибере откраднатите оръжия.
И в този момент Франк усети как в главата на Каназучи се появява тревожна мисъл.
— Оттук — каза той късо.
Последваха групата с последната картечница, която заобикаляше, за да заеме позиция отзад, и залегнаха зад една от високите купчини камъни и боклуци малко над пътеката. Мъжете в черно разположиха страшното оръжие на пет-шест метра от задния вход. Франк премести поглед към каменния масив, издигащ се отзад.
— Че кой би могъл да ги атакува оттук? — озадачено попита той.
След няколко секунди половината от черноблузите, които бяха видели, дойдоха на бегом и се разположиха в две редици от двете страни на картечницата. Всички бяха въоръжени с многозарядни карабини „Уинчестър“ и препасани с патрондаши. Те коленичиха в позиция за стрелба, заредиха карабините. И тогава бойният разчет на картечницата я извъртя и насочи дулото й право срещу задната врата.
— По дяволите, Чук, ще ми кажеш ли какво ще става тук?
— Ще ги избият.
— Кого?
— Хората в църквата.
Франк замълча, после каза:
— Това си е чиста проба лудост.
Каназучи го погледна и кимна.
— И предполагам, ти мислиш, че ние трябва да ги спрем?
— Да.
— Защото и аз така помислих. Ах, майната му!
Франк вдигна поглед на юг, там, където хоризонтът беше озарен в червено, и прошепна:
— Мексико.
— Какво каза?
— Чудех се в коя ли част на пороя се намираме в момента.
Каназучи едва забележимо се усмихна.
— В най-коварната.
— А може би ти имаш някаква идея как да свършим работата?
— Хай.
Франк запали пура.
— Ще ми разкажеш ли, или ще трябва да се досещам.
И Каназучи му разказа.
Преподобният Дей продължи да стиска все така здраво ръката на Данте по целия път до църквата. Някъде по средата Данте схвана, че преподобният се е вкопчил така, защото има нужда от помощ, за да върви. Димът и горещината ги задушаваха, дишането ставаше все по-трудно, но преподобният така и не обели дума през целия път. Лицето му изглеждаше сиво в червеното сияние, а дъхът му беше по-неприятен дори от вонята на бурканчетата в куфарите на Данте.