След като излязоха от театъра, те минаха през „Дома на надеждата“ и Данте стоя редом с преподобния, който прерови писалището си и напрегнато прочете някакви документи, като че ли се опитваше да запомни нещо. Пред кабинета му лежаха труповете на собствените му телохранители, но той дори не ги погледна. После слязоха през таен проход в стената и тръгнаха за църквата. С всяка следваща стъпка преподобният все по-забележимо отслабваше. Данте усети, че му става страшно — той дори не искаше да мисли, че е възможно на преподобния Дей да се случи нещо лошо.
Пред тях последните хора от тълпата белоблузи се натискаха да влязат в църквата. Данте видя, че сред хората има и малки деца. Преподобният погледна църквата, после часовника си — явно беше доволен от развоя на нещата — и дръпна Данте надясно, където след малко намериха две стоманени плочи, монтирани в земята. С треперещи пръсти преподобният извади връзка ключове, но я изпусна.
— Бъди… така… добър — със слаб и измъчен глас помоли той.
— Разбира се.
Данте вдигна връзката, преподобният избра нужния ключ и Данте отключи катинара. После повдигна тежките капаци и под тях се разкри стръмна стълба. Преподобният отново го хвана под ръка и Данте му помогна да слезе по стълбата. Преподобният му подаде кибрит и му посочи, че трябва да запали фенера, висящ на кука до черна каменна врата в основата на стълбата. Обстановката напомни на Данте банково хранилище. На светлината на фенера преподобният подбра друг ключ, сам отключи вратата, леко я бутна с едната си ръка и тя безшумно се завъртя навътре.
Лъхна ги струя хладен освежаващ въздух. Преподобният вдиша дълбоко и се подпря на рамката на вратата.
— Добре ли сте, сър? — умолително попита Данте.
Преподобният кимна, леко се засмя на загрижеността му, разроши косата му и с жест го покани да влезе. В стаята беше прохладно; беше издълбана в скалата и беше чиста като ручей пролетна вода. Долавяше се мирис на земя, който напомни на Данте за гробище под дъжда. Преподобният изморено се отпусна в единствения стол, извади с мъка часовника си и отново провери колко е часът.
— Ще чакаш тук, момчето ми — каза той, взе ръката на Данте и му нареди: — Остави онази врата отворена. Очаквам Фредерик с нещо, което ми трябва. Когато дойде, удари тази камбана — ето там на стената — и аз ще дойда да го взема. Не се качвай горе и не идвай след мен през тунела…
Преподобният показа тъмния проход, водещ от стаята, изкопан както всичко останало тук в черния мрамор.
— Ако се появи някой друг, освен Фредерик, трябва да го убиеш. Разбираш ли ме?
— Да, сър.
— Браво, ти си послушно момче. — И той потупа Данте по ръката. — Помогни ми да стана и започваме.
Данте помогна на преподобния да се изправи. Беше лек като кукла. Преподобният Дей откачи фенера, тръгна към дъното на залата, усмихна се и махна веднъж на Данте. Данте му махна в отговор и видя преподобният да изчезва накуцвайки зад завоя на тунела. Останал сам в тъмнината, Данте седна на стола, обърнат срещу вратата, сложи куфарчето си на коленете и отвори ключалките му. Напипа двата си любими ножа, извади ги, затвори куфарчето и внимателно го остави до стола. Зрението му постепенно се приспособяваше към тъмнината и след малко той започна да различава рамката на вратата в едва доловимото червено сияние, идващо отгоре.
Направи му впечатление, че камбаните са спрели да бият.
Дълго преди светлината на фенера да стигне до него, Джейкъб забеляза приближаващите се през подземния лабиринт слаби отражения. Лежеше тук отдавна, в пълен мрак. Трябваха му няколко секунди да се ориентира в каква посока гледа: право нагоре или право надолу. От известно време долавяше слабото ехо от шума на тълпа — хиляди смесени гласове, идващи до него някъде отгоре.
Спомни си, че лежи на пода, и докосна с пръсти студения камък под себе си. Не можеше да направи нищо повече, защото ръцете и краката му бяха изтръпнали, стегнати с въже. Когато дойде на себе си и установи, че още диша, Джейкъб безкрайно се изненада — не можеше да разбере защо преподобният още не го е убил. А може би го бе сторил? Може би това, което сега изпитваше, бе доказателство, че има задгробен живот? Ако бе така, толкова ли не можеха да си позволят няколко лампи тук?
„Като се има предвид колко отвратително се чувствам — помисли си Джейкъб, когато най-сетне реши, че сигурно е жив, — спокойно би могло да се приеме, че съм умрял. Но ако това, което виждам да идва, е преподобният Дей, едва ли ми остава да се мъча дълго.“