Тази, която върви сама хвърли поглед надясно и видя на стотина метра един мъж да изскача изпод земята и да хуква в тъмнината.
— Там — прошепна тя.
Поведе ги към мястото, където бе видяла мъжа да излиза. Видяха два метални капака, отметнати встрани. Под тях имаше стъпала.
— Това е — каза Джек.
Тази, която върви сама тръгна пред всички.
— Според съня те би трябвало да са шестима, каквото и да стои зад всичко това, нали така? — попита Инес.
Той почти не бе спрял да говори от момента, в който го бяха простреляли. Изглежда, по този начин се бореше с шока, поне според Дойл. Той, Инес и Айлин се бяха скрили в северния край на бараките и сега Дойл наблюдаваше през бинокъла си Джек и останалите да се приближават предпазливо към църквата.
— Съгласен съм — отговори той на брат си.
— Значи Джек, Престо и Мери… как й беше индианското име… правят трима — продължи Инес.
— И Джейкъб и Каназучи — допълни залегналата с пушка зад тях Айлин.
Станаха петима — пресметна Дойл.
— Та, въпросът ми е, ако тези хора наистина са толкова важни, както изглежда…
— Кой е номер шест? — довърши Дойл. — Интересен въпрос.
Той премести бинокъла си надясно, защото Тази, която върви сама бе повела останалите към някакво равно място — там спряха и се загледаха в земята.
— Какво правят? — прошепна на себе си Дойл.
И в следващия миг ги видя да потъват под земята.
— Дявол да го вземе…
— Какво има? — не се стърпя Айлин.
— В състояние ли си да се движиш? — обърна се Дойл към Инес.
— Напълно. Давай.
— Айлин?
— Нямам никакво желание да оставам тук сама, благодаря!
Двамата помогнаха на Инес да се изправи и се прокраднаха нататък.
Малко преди вратата да се отвори, Данте се изтегли в тъмнината, благодарен на предвидливостта на преподобния, който му бе разрешил да убива всеки, проникнал в залата. Стисна здраво ножовете, усети как през тялото му преминава топла вълна и се приготви да се хвърли напред и да направи каквото трябва.
Но в мига, в който видя индианката, спря като вкаменен.
Изненадата го задържа достатъчно, за да позволи на още трима мъже да влязат след нея. Всички носеха пушки, а единият държеше малко куфарче. Данте хвърли поглед към стола, в който допреди малко бе седял.
Проклятие, беше оставил своето куфарче там.
Водачът на групата — висок слаб мъж, смътно напомнящ му с нещо на преподобния — отиде до куфарчето, отключи го, показа съдържанието на останалите и го захвърли настрани. Те заговориха шепнешком — Данте дочу само думата „Чикаго“ — после високият посочи към залата, в дъното на която се бе скрил Данте.
Той бързо напипа стената зад себе си и движейки се покрай нея, стигна до ъгъла. Пое дълбоко въздух, протегна ръце и стъпи напред в тъмнината.
Престо отвори куфарчето на Едисон и извади фенерчето. Джек бръкна в джоба на жилетката си, извади шепа квадратни листчета и компас, после взе фенерчето, сви лъча му до минимум, освети за миг листчетата, погледна компаса, изгаси светлината и ги поведе към отвора на тунела.
— Помните ли тази част от съня? — шепнешком попита той спътниците си.
— Тунели — отговори Тази, която върви сама. — Заплетени коридори.
— Нещо като лабиринт — допълни Престо.
— Точно така — съгласи се Джек и залепи на стената едно от листчетата на височината на очите им: гърбът му беше лепкав, а самото листче слабо светеше в тъмнината с фосфоресциращ зелен цвят. — Ще вървим на север-североизток, към църквата.
Джек отвори куфарчето, извади от него очилата за нощно виждане, после подаде фенерчето и компаса на Престо и Лайънъл. След това затегна на главата си очилата и се взря напред в тъмния коридор.
— Носете фенерчето така, че всеки момент да го използвате. И се дръжте близо до мен — нареди той.
Достатъчно широк, за да позволи на двама души да вървят един до друг, проходът пред тях зееше като черно гърло. Тримата последваха Джек. Необятната тъмнина мигновено погълна слабата светлина, която идваше от залата зад гърба им. Извървяха десет предпазливи крачки напред и стигнаха до първото разклонение. Джек огледа трите възможни продължения и прошепна:
— Компаса.
Престо светна за миг и тъничкият лъч освети компаса в ръката му.