Ножът му се заби в лявото й рамо. Тя усети острието да опира в костта и извика от болка. Не видя, но почувства другата му ръка да минава покрай нея, плъзвайки се по бедрото й — той имаше нож и в нея. Бързо приклекна, хвана дръжката на своя нож с две ръце и рязко удари нагоре в тъмнината. Мъжът изохка от болка и изненада.
Следващия си удар той нанесе с двете ръце едновременно, но ножовете му като по чудо не я улучиха: единият мина през косата й, а другият се удари в стената зад нея и изхвърли дъжд от искри. Тя замахна повторно и усети острието да разсича сухожилията на коляното му. Мъжът изръмжа и падна на колене.
— Джек, насам!
Беше гласът на Престо, съвсем наблизо. Приближаваше се.
Едноокият зави като животно и отново вдигна ножовете си, а тя изви тяло надясно досами стената и парира единия нож с острието на своя, но другият се плъзна по ръката й и отвори дълбока рана.
— Ти, кучко, няма ли най-сетне да умреш!
Лицето му бе само на сантиметри от нейното, сплетените им ножове се натискаха един в друг. В дъха му се долавяше кръв и страх. Под тежестта му ръката й започна да се огъва.
Остър лъч светлина проби мрака и намери лицето му. То светна като пълна луна, здравото му око запремигва. Тази, която върви сама се плъзна встрани и вдигна ножа си. Мъжът политна напред и в този миг тя заби острието дълбоко в небесносиньото безжизнено стъкло, което се намираше в очната му кухина. Чу топчето да се пръсва на парчета. Той изпищя и отстъпи, изпусна оръжията си и се опита да извади ножа от черепа си.
Тя вдигна револвера и стреля — в главата на чудовището се появиха две червени дупки. Изстрелите отекнаха в тясното пространство на тунела. Тялото на нападателя бавно падна назад.
Джек стигна до нея пръв. Престо дотича от другата й страна. Държеше фенерчето включено, за да се виждат.
— Можеш ли да се движиш? — попита Джек.
— Не искам да го поглеждам — прошепна тя. — Не искам да го поглеждам.
Помогнаха й да се изправи и бързо се отдалечиха от трупа на Данте към разклонението, маркирано с две квадратчета.
Джек бе изтичал в тъмнината, без да каже дума. Лайънъл се опита да го последва, но се спъна на няколко пъти и бързо се загуби. Чу виковете на някакъв мъж, а след това и далечни изстрели, идващи отляво, където светлината се засилваше, така че се затича натам и след няколко завоя се озова в някаква кръгла стая. Отгоре се разнасяха човешки писъци, чуваха се изстрели. Ярката светлина в стаята го заслепи, но не му попречи да различи струята кръв, стичаща се от тавана покрай някакво легнало тяло.
Което доста приличаше на баща му.
— Какво е това, което носиш? — чу се глас.
Той се обърна. Някакво същество, чието мъртвешко тяло изглеждаше като извадено от кошмарно видение, направи жест, който определено се отнасяше до него. Кутията, която носеше Лайънъл, излетя от ръцете му, измина по въздуха трите метра, които ги разделяха, и се озова в ръцете на таласъма. Той разкъса опаковката и сложи ръцете си върху жеронския „Зохар“.
— Просто не знам как да ти благодаря — каза мъжът.
След това загуби всякакъв интерес към присъствието на Лайънъл. Младежът изтича до баща си и го изтегли изпод струята кръв, която вече се стичаше по улея към дупката в края на стаята.
— Ти си жив! — ахна Лайънъл.
— И наистина съм много доволен да те видя, сине — тихо отговори Джейкъб. — Имаш ли револвер?
Лайънъл изтегли револвера си от колана.
— Застреляй го.
Джейкъб кимна към мъжа, който бе обърнал гърбицата си към тях и поставяше „Книгата на Зохар“ в едно сребърно ковчеже.
Лайънъл вдигна револвера с треперещи ръце. Мъжът се обърна и махна с ръка. Тялото на Лайънъл се разтресе и изстрелът му се отклони. Револверът излетя от ръката му и падна в дупката. Лайънъл се свлече на колене.
Без да им обръща повече внимание, преподобният Дей извади шепа кибритени клечки от джоба си и се опита да запали една в корпуса на мангала. Тя се счупи в ръката му. Опита втора със същия резултат, после трета.
— Проклятие — засмя се недоверчиво преподобният Дей. — Заради някаква си клечка…