Откъм лабиринта се разнесе смразяващ кръвта вик, последван от два изстрела. Преподобният Дей наклони глава, вслуша се, захвърли клечките настрани, изкуцука до стената, свали един от фенерите и го отнесе при мангала.
Лайънъл трескаво се огледа с какво да разреже връзките, които стягаха ръцете на баща му. Стрелбата над тях бе заглъхнала, чуваха се само откъслечни изстрели и все по-засилващите се стенания и писъци на ранените.
Кръвта се стичаше от решетката и отиваше по улея в дупката, а подземният тътен ставаше по-силен и по-силен.
Последните черноблузи, останали живи пред главния вход на църквата, захвърлиха пушките си и избягаха малко след като и последната картечница спря да стреля. През бинокъла си Дойл видя първите белоблузи да излизат окървавени през вратите на катедралата и викна:
— Хайде!
Двамата с Айлин помогнаха на Инес да стане и бързо тръгнаха към църквата. Дойл се затича, подмина труповете в черни униформи и спря, когато стигна до вратата.
Сцената вътре беше отвратителна. Стотици тела бяха натрупани едно връз друго. Почервенелият от кръв под на катедралата бе посипан с натрошено стъкло. Замаяните оцелели се изправяха с мъка.
Айлин и Инес го настигнаха и спряха. Айлин затаи дъх, ужасена от кървавата сцена.
— Господи боже, Артър — прошепна Инес и недоверчиво поклати глава. — Мили боже…
Имаше много ранени, стотици, и те се нуждаеха колкото се може по-бързо от помощ.
— Трябва да ги извадим навън, където ще можем да виждаме — каза Дойл. После хвана Айлин за ръцете, погледна я в очите и с тих, но твърд глас каза: — Имам нужда от твоята помощ. Сега не е време за сълзи.
Тя видя състраданието в погледа му и кимна. Слязоха в църквата по окървавените стъпала, обърнаха се към онези, които можеха да вървят, и им наредиха да помагат на оцелелите да излязат навън. Много от хората не бяха в състояние да реагират, на други се наложи да повтарят, защото изстрелите почти ги бяха оглушили. По преценка на Дойл най-много жертви имаше в центъра на залата, където кръвта им се стичаше в специални улеи.
Детски гласове привлякоха вниманието на Инес към лявата странична врата.
— Артър, ела тук.
Дойл се изкачи при него по стълбището и видяха кръг от насядали непосредствено до входа деца, заслушани в човек в черно, коленичил на земята пред тях. Дойл и Инес минаха покрай труповете до картечницата и тръгнаха към мъжа. Когато приближиха, той вдигна поглед към тях и те спряха.
— Каназучи? — попита Дойл.
Мъжът кимна. Лицето му беше пепеляво бледо. Явно бе, че е тежко ранен.
— Погрижете се за тях, моля ви — каза Каназучи, после с гримаса на болка и титанично усилие се изправи.
Дойл му помогна. Инес се опита да го възпре.
— Трябва да почивате.
— Не — възрази Каназучи. — Благодаря.
Той леко се поклони, събра силите си и бавно тръгна към църквата, сложил ръка върху дръжката на меча.
Инес и Дойл сведоха погледи към малките изплашени личица, които ги гледаха с надежда.
— Аз ще се погрижа за тях — обеща Инес прегракнало.
Дойл хвана Инес и го прегърна. И двамата преглъщаха сълзите си и трепереха от напрежението да се сдържат.
— Мили боже. Мили боже…
— Не трябва да им показваме, че и ние сме изплашени — прошепна Инес.
Дойл стисна силно ръката на брат си и тръгна след Каназучи към църквата.
Когато стигна при задната врата, Айлин видя Франк, сгънат около картечницата. Изтича по стъпалата при него, видя локвата кръв, попила в земята, и падна на колене.
— Не. Моля те, не!
Франк отвори очи и я погледна, но погледът му не се фокусираше.
— Ти ли си, Моли?
— Франк… аз съм. Айлин.
Едва сега очите му я намериха и погледът му се избистри.
— Моли… Колко си хубава в тази рокля!
Той вдигна ръка и тя я хвана. По бузите й се стичаха сълзи.
— Да, Франк, аз съм, Моли. Тук съм.
— Не исках да ти сторя нищо лошо, Моли — прошепна той.
— Не си ми сторил нищо, Франк. Никога.
— Извинявай. Страшно… съжалявам.
— Няма нищо.
— Сега вече нищо не стои между нас. Между… мен и теб.
Тя поклати глава.
— Не.
— Това е чудесно.
— Да, Франк.
Франк се усмихна — беше толкова щастлив да я види пак.