— Винаги съм те обичал — каза той.
Очите му погледнаха зад нея… после се затвориха. Ръката му се отпусна.
Айлин сведе глава и се разплака.
Дойл се затрудняваше да определи колко са убитите. Може би една четвърт от хилядата души, затворени вътре, и още толкова ранени. Беше ужасно, но когато видя как са разположени картечниците, той осъзна колко много по-лошо би могло да свърши всичко. Явно бе, че е спасен животът на стотици. Той чу глух тътен, идващ дълбоко изпод църквата.
Намери Каназучи в центъра на залата, коленичил до решетката, през която продължаваше да се оттича кръвта на жертвите.
— Помогнете ми — каза Каназучи. — Трябва да бързам.
Дойл незабавно застана до него. Подпъхнаха ножовете си и повдигнаха една от подгизналите в кръв решетки.
Джек и Престо отнесоха Тази, която върви сама през последните извивки на лабиринта към светлината пред тях. Мощни трусове разклащаха стените и събаряха камъчета и прах от ъглите. Влязоха в кръглата стая и видяха преподобният Дей да излива газ от един фенер в малък мангал. Въглените се запалиха, Дей взе тънка дълга свещица, запали я от огъня и се отправи към най-близкото сребърно ковчеже.
Джейкъб ги видя пръв. Лайънъл беше успял да развърже ръцете му и сега се мъчеше да стори същото и с краката му. Джек остави Тази, която върви сама на Престо и стъпи в кръга, изваждайки револвера си. Усетил ново присъствие, преподобният Дей се обърна. Джек спря само стъпка от него. На лицето му се беше спуснала мрачната маска на твърда решимост. Той вдигна револвера и го насочи право в главата на преподобния.
Преподобният замахна рязко с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадно насекомо — движение, което би запратило по въздуха друг човек в ъгъла на стаята. Джек обаче нито помръдна, нито показа някаква реакция… само докосна с дулото горната устна на преподобния и хладнокръвно запъна ударника, готов да убие. Удивено изражение измени за миг чертите на Дей. Той беше забравил какво е страх, така че не бе в състояние да почувства опасността. Когато обаче разбра, че човекът пред него се осмелява да му се противопоставя, яростта му избухна с пълна сила и той заби поглед в очите на Джек.
Джек не се огъваше пред атаката, но след известно време ръката, в която стискаше револвера, се поколеба и той бавно я отпусна.
— След малко ще се занимая с теб — обеща му с мил глас преподобният.
Но движението на Джек съвсем не бе израз на немощ или подчинение. В мига, в който преподобният се обърна и отново се опита да запали първата от книгите, което щеше да постави начало на призоваването, Джек се пресегна и без да обръща никакво внимание на болката, изгаси свещицата в ръката му. А когато Дей вдигна ръка в явен опит да го удари, Джек обхвана китката му със стоманените си пръсти, изви я силно и свещицата падна на пода.
В улея продължаваше да тече кръв. Подземният грохот се засилваше, стените и подът непрекъснато се тресяха, но останалите в стаята не смееха да помръднат, завладени от сблъсъка.
— Пусни ръката ми — заповяда преподобният Дей и отново впи поглед в Джек.
Джек хвърли револвера — но по собствено желание, и пусна китката на преподобния. Но когато той понечи да се дръпне, Джек здраво хвана главата му с ръце, придърпа я, на свой ред заби поглед в него и тихо каза:
— Погледни ме.
Вбесен, преподобният вложи цялата си огромна мощ и въздухът над двамата сякаш се огъна. Очертанията на телата им се размиха, скрити зад невидимо силово поле. Много хора бяха намирали смъртта си при много по-слабо прилагане на причастието, мозъците им се бяха разкапвали, волята им ги бе напускала, без да могат дори да помислят да се противопоставят.
Но сега не ставаше нищо. Мъжът просто го гледаше.
От носа на преподобния шурна кръв. Вложеното усилие бе изцедило силите му. Смаян най-сетне от факта, че не е в състояние да стори нищо на този човек, преподобният се вгледа в лицето му с все по-засилващо се отчаяние. Изражението на противника му оставаше решително, но вбесяващо безстрастно, без никаква ненавист и без да предоставя на преподобния каквато и да било възможност да открие някаква слабост.
„Този човек не изпитва страх“ — помисли си Джейкъб, докато наблюдаваше Джек. А без страх преподобният просто нямаше за какво да се захване.
Схватката продължаваше. След известно време преподобният забеляза нещо познато в погледа на противника си. Очите му се разшириха от ужас и той се задърпа отчаяно, но Джек безмилостно държеше главата му неподвижна. Той чакаше точно този миг — да бъде познат.