— Не! — каза Джек.
Неспособен да се откъсне, преподобният се опита да избегне погледа му, но Джек го държеше здраво и със силата на волята си го накара отново да вплете поглед с неговия.
— Какво искаш? — със слаб глас попита преподобният.
Джек не отговори.
— Кой си ти? — Гласът на Дей отпадаше все повече и повече.
— Ти знаеш кой съм — каза Джек.
Жалкото, болно лице на преподобния издаваше вътрешната му борба с това, което внушаваше фразата, но накрая съпротивителните му сили свършиха и той се отпусна.
— Знаеш кой съм аз, нали?
— Да — прошепна преподобният.
— Кой съм? Кажи ми!
След дълго мълчание преподобният отговори:
— Моят брат.
— И как се казвам?
В очите на преподобния се появи недоумение.
— Джек.
— А ти?
След още по-дълго мълчание той прошепна:
— Аликзандър.
Джек кимна. Двамата общуваха без никаква преструвка, всички маски бяха свалени. Всякаква вражда и борби бяха забравени. Сега те бяха само братя.
— Чуй ме сега — бавно и тихо изрече Джек, надявайки се да намери в себе си думите, от които имаше такава нужда. — Чуй ме, Алекс. Всички сме тук в тази стая, всички — майка, татко. Малката ни сестричка. Никой от нас не знае защо се случи всичко това, защо ти се отчужди от нас, защо те погълна тъмнината и какво те накара да извършиш престъпленията срещу нас и срещу другите. Това сега няма значение. Чуваш ли ме?
Аликзандър Спаркс погледна брат си с вниманието на изплашено дете, молещо за утешение и успокоение. Трепереше объркан и обзет от страх.
— Всички те сега са с нас в стаята, духовете им са с нас и тук ще свърши всичко. Аз говоря от тяхно име, гласовете им звучат в моя глас. Чуй ме…
И в този миг Джек намери думите, които бе дошъл да каже, наведе се и ги прошепна в ухото му:
— Ние ти прощаваме, братко.
Аликзандър тихо изплака.
— Прощаваме ти.
Аликзандър рухна напред и се свлече в ръцете на брат си. Джек грижовно отпусна крехкото му тяло на пода, коленичи до него, прегърна будещото жалост същество и пак прошепна:
— Прощаваме ти.
От устните на Аликзандър се откъсна сърцераздирателен вик, безкрайно жалостив вопъл за всички загубени и откраднати души. С последни сили той се притисна в брат си, разтърсен от ридания. Дори останалите в стаята, въпреки страха и гнева срещу престъпленията на Аликзандър, в този момент изпитваха само състрадание.
Със стържещ метален звук една от решетките на тавана се отмести от леглото си. Джейкъб вдигна поглед и видя Каназучи, който провисна на ръце в отвора и скочи при тях. Последните капки кръв изтичаха в дупката. Тътенът отдолу се засили, а от дупката повя вятър, който изгаси пламъците във фенерите. Каназучи не помръдваше, сякаш бе замаян. Накрая направи слаб опит да се изправи и Джейкъб неуверено се приближи да му помогне.
— Ела, приятелю — каза той тихо.
Той протегна ръце на Каназучи и му помогна да стане. Подпрели се един в друг, двамата отидоха при Джек и Аликзандър. Джейкъб отново помогна на Каназучи този път да седне и също седна между него и братята.
Тази, която върви сама кимна на Престо и той сложи ръка през раменете й. Двамата пристъпиха напред и запълниха последните места в кръга. Тази, която върви сама хвана с лявата си ръка ръката на Престо и протегна дясната на Джек. Той я стисна силно със своята лява и хвана с дясната си ръка Аликзандър. Каназучи държеше дясната ръка на Джейкъб, а той се пресегна и нежно покри дясната ръка на Аликзандър. Каназучи протегна ръка към Престо и кръгът се затвори.
Риданията на Аликзандър затихнаха. Той вдигна поглед и очите му срещнаха очите на Джек. Джек му кимна нежно и мило. Аликзандър кимна в отговор. После Джек обходи с поглед останалите и някакво мълчаливо разбиране, нещо чисто и неизразимо мина между тях.
Осъзнал, че за него няма място сред Шестимата, Лайънъл се изправи, бавно мина по периферията на кръга, извади от ковчежетата сложените в тях книги и ги прибра на по-безопасно място до стената. Когато свърши тази отговорна задача и се обърна пак към кръга, видя такава чудна гледка, че седна на земята, опря гръб в стената и смирено притихна. Никога по-късно нямаше да бъде така сигурен, че е видял това, което му се струваше, че вижда в момента. Сега обаче бе готов да се закълне, че докато Шестимата се гледат един друг, във въздуха над тях се появява сияние, кръгла прозрачна завеса, в чиято ефирна тъкан се движат форми и лица, въплътили в себе си силата, красотата и състраданието на стотици хиляди човешки души.