Рупърт Селиг бе проснат на студения стоманен под: краката му бяха изпружени, юмруците му бяха свити пред раменете, устата и очите му бяха застинали отворени в най-изразителната гримаса на абсолютен ужас, която Дойл бе виждал.
— Стойте назад — нареди той.
Стюардът изтича за помощ. Стърн се подпря на стената. Дойл предпазливо пристъпи навътре, попивайки с поглед всички детайли — знаеше, че само след минути всичко безвъзвратно ще бъде стъпкано.
— Мъртъв ли е? — прошепна Стърн.
— Опасявам се, че да — отговори му Инес.
Стърн забели очи и припадна. Инес отпусна омекналото му тяло на пода в коридора.
Дойл коленичи до трупа на Селиг, за да разгледа някаква едва забележима драскулка на стената. Погледът му се премести върху малкото засъхнало парче кал на теракотените плочки пред вратата. Под ноктите се виждаха следи от същата тази кал.
— Опитай се да ги задържиш поне известно време извън каютата, Инес, моля те — промълви Дойл и извади от джоба си лупа.
— Разбира се, Артър.
— Ти си добро момче.
Резерватът „Роузбъд“, Южна Дакота
До пълнолуние оставаше само една нощ. Вятърът носеше първите студени повеи на зимата. Листата бяха започнали да капят. В небето летяха диви гъски, понесли се на юг, далеч от родните места. Тя погледна от върха на възвишението надолу към порутените къщи и бараки и се запита колко ли от съплеменниците й ще умрат с падането на снеговете. И колко ли ще доживеят да посрещнат пролетта.
После се загърна по-плътно с преметнатото през раменете й одеяло. Надяваше се патрулът да не я забележи и да не я върне обратно в границите на резервата. Толкова печал имаше там: отвратителна храна, долнопробно уиски, тежка хриптяща кашлица. Автоматичните пушки на бледоликите. Убийството на Седящия бик от своите. Размахващите лъжливи договори бели, плъзнали по свещените хълмове в търсене на злато…
Беше я страх да заспи заради повтарящия се кошмар, че идва краят на света. Но беше ли това по-лошо от картината пред очите й?
Тя съзнаваше, че светът на дакота повече няма да се върне. Беше достатъчна само една екскурзия до Чикаго, за да разбере тази истина. Бледоликите бяха изградили един нов свят — машини, прави линии, остри ъгли — и ако това бе загиващият свят от сънищата й, имаше ли защо да се вълнува? Щом бе възможно светът на дакота — първите човешки същества — да бъде изтрит от лицето на земята в рамките на само едно поколение, тогава никой друг свят не би могъл да бъде по-траен… още по-малко ако е бил построен върху земя, напоена с кръвта на нейния народ и посипана с костите на нейните предци.
Този сън не беше проклятие към техните врагове, макар от устните й да се бяха отронвали много проклятия. Те бяха убили майка й и баща й, но това не бе видение на отмъщение. Сънят се бе прокраднал в главата й нежелан и в продължение на изтеклите от първия път три месеца постепенно се бе превърнал в изтезаващ я кошмар, от който не можеше да намери спасение. Казваше й да дойде тук на възвишенията, отвъд чертите на резервата, и да търси отговор от дядо си — отговор, който още не бе намерила след седем нощи чакане.
Нейният род имаше свои силни и горди магии и когато натрапчивият кошмар, подтикващ я да потегли незнайно накъде, се бе появил, тя бе разбрала, че ще трябва да се поддаде на подтика. Но видението не съдържаше в себе си избавление, което да може да познае: тъмна кула, издигаща се в пламналите небеса над безжизнена пустиня; тунели, издълбани под земята; шест фигури, вкопчили ръце една в друга; черен мъж, излизащ от дупка в земята, яхнал огнено колело. Образи, напомнящи й за онова, което християните наричаха Апокалипсис, но ако нещата наистина отиваха натам, тя не се страхуваше да умре. Когато започнеше последната битка и я призовяха да се включи, единственият й страх бе, че може да се провали.
Трийсет лета. Много ухажори, но нито един съпруг. Трудно й беше да приеме до себе си човек, който никога не бе излизал на лов, никога не се бе сражавал — човек, отказал се да живее според закона на племето. От друга страна, бледоликите бяха избили всички по-здрави, а уискито бе погубило останалите. Затова се бе научила да язди, да стреля, да дере кожата на дивеча и се бе превърнала в истински воин — телом и духом. Беше посещавала училището на белите — така повеляваше законът — и се бе научила да чете техните думи и да разбира начина им на живот. Бяха я кръстили — един от странните им ритуали — след който така и не можа да разбере защо смятат тях за примитивни — и й бяха дали името Мери Уилямс.