— Mein Gott, сър, какво правите… — Хофнер пристъпи напред, за да спре Дойл в намерението му да отвори ковчега, но в същия момент Инес го хвана и го задържа.
— Ако на борда на „Елба“ е проникнала банда професионални убийци — а уверявам ви, капитане, точно такъв е случаят, с който се занимаваме в момента — те са постигнали това, не качвайки се по трапа както останалите, а с помощта на по-нетрадиционни средства…
— Заповядам ви да спрете веднага…
— Вероятно ще си спомните думите на един от пасажерите, който бил чул викове на „дух“, разнасящи се някъде откъм трюма, още през първия ни ден в открито море.
Дойл натисна лоста и с жалостивото скърцане на изтръгвани от гнездата си пирони капакът се отдели и се повдигна. Звукът отекна зловещо, загубвайки се някъде по смълчаните стоманени коридори. Дойл здраво подхвана разкования край на капака и с рязко дръпване го вдигна.
— Това е оскверняване на… — Капитан Хофнер се изтръгна от Инес и се хвърли към Дойл, за да установи, че покритата с гладък розов плюш вътрешност на ковчега е абсолютно празна. Хофнер вдигна поглед към Дойл. Долната му челюст провисна.
— Писъците на „духа“ били последвани от силно ритмично почукване… — Дойл пусна капака обратно и с няколко отмерени удара закова пироните по местата им. — Вгледайте се и ще видите вдлъбнатините, оставени при повторното зачукване на пироните — предложи Дойл, приканвайки Хофнер да се приближи до ковчега. — Моряците, пренесли тези ковчези, ме информираха, че всеки от тях е съдържал човешко тяло, което се е премествало по време на клатенето при носене. А ако се взрете ето тук, капитане, ще можете сам да видите малките дупки, пробити в ъглите, за да може да се диша.
Хофнер прекара пръст по отворите.
— Наистина не знам какво да кажа.
— Мисля, че най-подходящо за начало би било едно извинение на мистър Стърн. Иска ми се да се надявам, че когато към вас се обърне с безпокойство за собствената си безопасност следващият пасажер, вие, независимо от религиозната му принадлежност или интелектуалното му ниво, ще го посрещнете с разбиране, по-подходящо за поверения ви пост.
Лицето на Хофнер бавно почервеня. Той изтръгна лоста и чука от ръцете на несъпротивляващия се Дойл. Три минути и четири отворени ковчега по-късно запъхтяният и отрезвял Хофнер пусна инструментите на пода.
— Мистър Стърн — каза той, изпъчвайки гърди, — моля ви да приемете най-дълбоките ми и най-искрени извинения.
Стърн кимна, отбягвайки погледа на капитана.
— Имате петима пътници без билет на борда си, капитане. На кораб с размерите на нашия има поне няколко дузини места за скриване. Едва ли е необходимо да ви подсказвам какви би трябвало да бъдат вашите следващи действия.
— Не. Разбира се. Веднага ще разпоредя корабът изцяло да се претърси. — Хофнер изтри потта от веждите си, обмисляйки плана. Считаше себе си на първо място за човек на здравия разум, а на второ — за човек на действието.
— Предлагам също да положите максимални усилия за откриването на ирландския свещеник отец Дивайн — подсказа Дойл.
— Това пък защо?
— Защото този човек не е свещеник. Той е техният водач.
И в същия миг лампите изгаснаха.
Сан Франциско, Калифорния
Да наречеш подобно място „Кухнята на дявола“ просто не е справедливо, мислеше си Каназучи, наблюдавайки един плъх, подгонил хлебарка. Той лежеше на гъмжащо с въшки одеяло, покриващо дървен нар, до който бе успял да се добере срещу кралското заплащане от две пенита на нощ. Двайсет други скитници се търкаляха върху легла, нахвърляни в квадратната стая четири на четири — само едно от четирите еднакво претъпкани помещения, заемащи третия етаж на пететажна сграда за наематели в центъра на Тангренбу — онзи заемащ дванайсет преки квартал в центъра на Сан Франциско, наричан от белите Чайнатаун.
В мазето имаше пушалня за опиум, а бедните и неграмотни селяни — много от тях както обикновено залели града в края на лятото, когато фермите освобождаваха сезонните си работници — вярваха, че нощем из коридорите броди зъл демон, търсейки човешки души, с които да се нахрани. Съвсем наскоро в тъмната уличка зад сградата бяха намерени труповете на трима мъже с разрязани гърла и изтръгнати от телата им сърца. На малки импровизирани олтари непосредствено до вратите за отделните стаи бяха оставени жертвоприношения в добавка към малкото пари, които китайците бяха събрали колективно в опит да бъде умилостивено чудовището. Всяка нощ зад затворените врати се раздаваше шум от дебнещи стъпки, а на сутринта даровете липсваха. И все пак никой друг не бе убит през седмицата, откакто бяха започнали да го правят.