От четиристотинте живущи в тази сграда, един-единствен бе виждал демона и бе останал жив, за да разкаже на другите за него — това бе упълномощеният от собственика управител на сградата: едър дебеловрат тип със сипаничаво лице, който имаше задачата да събира дневния наем, а напоследък и парите, оставяни за умилостивяване на демона. По неговите думи, демонът имал драконова глава с хиляда очи и десет зъбати и гладно премляскващи усти… изобщо чиста проба демон, един от десетте хиляди, присъстващи в сложната система от вярвания на тези хорица. Управителят лично го видял да разкъсва с отвратителните си нокти гърдите на мъжете, намерени онази сутрин в уличката, с такава лекота, сякаш обелвал кората на портокал.
И ето че бе възприета практиката всяка стая да бъде заключвана за през нощта от управителя, макар че дори да им бе оставена възможност да сторят това, никой от изплашените мъже не би посмял да се весне навън след смрачаване, което принуждаваше всеки да решава въпроса за естествените си нужди както намери за възможно, но зад стените на стаята. В няколко случая силната миризма на тези мръсни провинциалисти накара Каназучи да съжали, че сетивата му са изострени като Косата, лежаща до него.
За Каназучи бе повече от ясно, че сред този страх, мръсотия и мизерия никой не бе обърнал внимание на пристигането му предния ден. За него лишаването от свобода на придвижване нощем бе неприемливо ограничение. Той лежеше в тъмнината, ограден от пъшкания, хъркания, изплаквания по време на сън и това я правеше още по-непрогледна. Не искаше да напуска стаята преди хората наоколо да са здраво заспали, а хилавият болен мъж през две легла от него все още продължаваше да се мята в пристъп на треска.
Миналата нощ Каназучи пак бе споходен от познатото съновидение и един образ се бе запечатал в съзнанието му толкова здраво, че налагаше да прояви по-голям интерес.
Хора с китайски лица, работещи в тунел.
Първите му два дни в Дай Фу, Големия град, Новата златна планина — така китайците наричаха Сан Франциско — не му бяха помогнали да хвърли светлина върху загадката на този образ. Роби като тези невежи обитатели на коптори с нищо не можеха да му помогнат. Обмисляше идеята да разработи някой от местните търговци, но те говореха далеч по-цивилизован диалект на гърления мандарин, използван от селяните, в компанията на които бе прекосил океана, и този факт налагаше да изчака поне седмица, докато овладее неговите нюанси, тъй като тези хора бяха пословично необщителни с всеки извън собствените им тонги. Другата възможност бе да напусне гетото и да тръгне из белите квартали на града, но всички, с които бе разговарял в Тангренбу, го бяха предупредили да не прави това. Вълна на антиазиатска омраза бе минала през Америка наскоро и не бе пропуснала да разтърси всички китайски квартали по цялото западно крайбрежие, а последвалите актове на насилие срещу азиатските имигранти бяха отбелязали една постоянна тенденция към ожесточаване: убийства, размирици, линчувания. Винаги когато белите имаха нужда от изкупителна жертва за икономическите си несгоди, започваше масирана кампания против „жълтата заплаха“ с цел подготовка на общественото мнение, а после идваше ред на неизбежните актове на расова варварщина. Какво би могъл да очаква човек от един толкова нецивилизован народ? Каназучи се колебаеше да излезе в кварталите на белите, но не от страх да не му се случи нещо, а поради опасения, че възможното убийство на бял пред очите на другите би поставило начало на необозрими усложнения на мисията му.
Нещата си имаха свой приоритет… Той започваше да мисли, че пред него има по-непосредствена възможност да се сдобие с информацията, която му бе необходима.
Болният през две легла от него се бе поуспокоил и дишането му, макар и мъчително, бе станало по-ритмично и бавно. Каназучи заметна оръжието си през рамо и запристъпва през спящите, внимавайки да не настъпи някоя от четирите скърцащи дъски на дюшемето. Спря при самата врата, където бе леглото на пълномощника. С помощта на върха на своя вакизаши — дългия си нож — деликатно и незабелязано изтегли ключа на стаята изпод нара на гадния тип. Оказа се завързан с кожена връв за една летва, но той я сряза с единствено ловко движение на китката.
Минута по-късно вече стоеше в коридора, изчаквайки очите му да свикнат с тъмнината. Въздухът беше наситен с тежката миризма на дима от тлеещите пръчици китайски тамян, оставени на олтарите, отрупани с плодове и монети. Каназучи разгледа праха по пода и установи, че никой не е минавал оттук през двата часа, изтекли от полунощ — часът, когато вратите се заключваха. Той безшумно се плъзна към центъра на помещението, където започваха стълбите, сля се със сенките, замръзна на мястото си и се вслуша.