И така, за привилегията да намери нов дом в тази земя на възможностите, веднага след като прекосеше границата, всеки прост работник се превръщаше в роб, притежаван и експлоатиран до края на живота му от Малкия Пийт и шестте компании. Край, при настъпването на който погребалните бюра на Малкия Пийт щяха да извършат кремацията и дори да реализират мъничка печалба от транспортирането на пепелта — е, не бе задължително тя да е на работника — обратно на семейството на покойника в Китай.
Окаян труженик… колко точно.
Малкия Пийт бе роб на навика. Едно от неотменимите му задължения бе да изслушва молби от поданиците си, докато обядва на балкона на втория етаж в притежаваната от него градска къща на Кърни стрийт. Малкия Пийт обожаваше да се тъпче от сърце с храна, изслушвайки прегъващите пред него гръб работници и собственици на магазини. От време на време, ако се случеше някое искане да се окаже достатъчно невинно или евтино за изпълнение, той демонстрираше рядко срещаното си и считано за пословично великодушие.
Но ето че минаваше вече половин час след пладне и той посягаше вече за трети път към маринованото бутче, а още никой не се бе появил да го занимава с тъпия си проблем. Той се обърна към прислужника и извика:
— Йи Чин, защо няма никой? Ако са ги накарали да чакат долу, ще има наказания!
Никакъв отговор. Той захвърли костта в чинията си и на висок глас поиска още храна. Никой не откликна. Сега вече се ядоса: момчетата от кухнята имаха заповед да чакат от вътрешната страна на балкона в непрестанна готовност мигновено да донесат каквото поискаше. Повечето бяха опитали бича му на гърбовете си в случаите, когато поднесяха студена храна. Малкия Пийт раздруса порцелановия звънец до чинията си и повторно извика.
Нищо! Йи щеше скъпо да плати за тази си издънка.
Малкия Пийт с труд измъкна издутото си шкембе иззад масата, надигна обемистия си задник от украсения с ръчна резба стол от времето на династия Тан, предвидливо взе бича си и с разкрачена походка се отправи към дневната, опитвайки се да измисли някакъв по-оригинален начин, по който да накаже тези немарливи и за нищо негодни слуги.
Следващата порция бе покрита със сребърен похлупак и го чакаше, оставена на количка до вратата на балкона. Но ако ястието бе успяло да изстине, бог да му е на помощ на онзи нескопосник Йи Чин. Той надигна похлупака…
И падна на колене, устата му изригна всичкото съдържание на обилния обяд, съзнанието му се смрази, сетивата му замряха. Беше сляп, ням и глух…
На подноса имаше крака.
Човешки крака!
Поддавайки се на събудилите се инстинкти за оцеляване, Малкия Пийт ловко изпълзя настрани на четири крака. Къде бяха телохранителите му? Четирима от тях дежуреха долу на смени през цялото денонощие. Но някой явно се бе промъкнал покрай тях. Атаката можеше да дойде всеки момент от всяка посока. Налагаше се сам да се защитава. Едно време нямаше по-добър от него с ножа, но вече десет години не му се бе налагало да се сражава сериозно с никого.
В горното чекмедже на онова писалище трябваше да има револвер. Малкия Пийт се дотътри дотам, извади револвера с тресящи се ръце и се хвана за ръба на писалището, за да се закрепи. Избърса слюнката, потекла по бузата му, с ръкава на ръката, в която държеше револвера, и се опита да вложи в гласа си достатъчно сила, за да извика охраната, но думите заглъхнаха в гърлото му. Сърцето му биеше лудо, а езикът му бе като от памук.
„Бавно, не бързай, Пийт. Избрал си добро място. Оттук виждаш всяка врата и прозорец. Хвани по-здраво револвера с двете си ръце. Почакай, докато се приближат до теб… не прахосвай куршуми…“
Удар със страхотна сила се стовари в тила му и заби главата му писалището. Дебелото стъкло, покриващо плота, се счупи и лицето му застина в една от пукнатините. Малкия Пийт почувства топла вълна да минава надолу през лицето му и видя отблизо как собствената му кръв се стича върху натрошените парчета. В същия миг ръката му бе жестоко извита и револверът му бе отнет с такава лекота, сякаш бе дете.
— Сега разбираш колко лесно бих могъл да те убия — проговори тих глас зад него.
— Да — побърза да изграчи Малкия Пийт.
— Охраната ти е ликвидирана. Никой няма да дойде да ти помогне. Отговори на въпросите ми, без да ми губиш времето, и ще живееш.